Пръстът, който те сочи [bg]

— Какво ти става, че ридаеш в такъв славен ден? — възкликнах.

Отговорът ѝ дойде чак след няколко минути.

— О, Антъни, къде му е славата? — въздъхна тя (бях ѝ позволил в стаята ми да се обръща към мен на малко име, единствено това свидетелстваше за тайната ни близост).

Отначало приех сълзите ѝ като знак за онези загадъчни женски неразположения, но после разбрах, че мъката ѝ е много по-дълбока. Тя никога не беше безсрамна или непристойна в думите си.

— Но за какво има да тъжиш? Утринта е прекрасна, можем да ядем и пием на воля за сметка на университета и кралят се завърна у дома.

— Всичко беше напразно — промълви тя. — Нима при толкова хвърлено на вятъра не ти се доплаква дори по време на празненство? Почти двайсет години се борихме, за да създадем Божие царство на земята, и всичко бе съсипано заради шепа алчни царедворци.

Такова изказване за държавните мъже, на чиято мъдра намеса дължахме реставрацията на короната (така ни говореха и аз го вярвах, докато не прочетох ръкописа на Уолис), би трябвало още тогава да ме постави нащрек, но аз бях в приповдигнато настроение.

— Неведоми са пътищата Божии — отвърнах весело — и понякога Той избира странни оръдия за изпълнение на Своята воля.

— Бог плю в лицата на своите слуги, които се трудиха в Негово име. — Гласът ѝ се снижи до шепот от пълно отчаяние и гняв. — Как може това да бъде Божията воля? Едни хора да се подчиняват на други? Едни да живеят в дворци, а други на улицата? Едни да управляват, а други да се трепят невъзнаградени? Що за Божия воля е това?