Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
Но прокурорът не призна. Той мълчеше и чакаше.
— Излъгахте се, няма да крещя против Смердяков! — каза Митя.
— И ни най-малко не го подозирате?
— А вие подозирате ли го?
— Подозирахме и него.
Митя заби очи в пода.
— Шегата настрана — заговори той мрачно, — слушайте: от самото начало, почти веднага след като одеве излязох при вас иззад тази завеса, ми мина вече тази мисъл: „Смердяков!“ Седях тук пред масата и виках, че съм невинен за тази кръв, а все си мислех: „Смердяков!“ И Смердяков не ми излизаше от ума. Най-сетне сега внезапно помислих същото: „Смердяков!“, но само за секунда: веднага след това помислих: „Не, не е Смердяков!“ Не е негова работа това, господа!
— Не подозирате ли в такъв случай друго някое лице? — предпазливо попита Николай Парфьонович.
— Не знам кой или кое лице, небесна сила или сатаната, но… не е Смердяков! — решително отсече Митя.
— Но защо така категорично и така настоятелно твърдите, че не е той?
— По убеждение. По впечатление. Затова, защото Смердяков е човек с най-долна природа и страхливец. Той е не страхливец, ами съвкупност на всички двуноги страхливци на света, взети заедно. Него кокошка го е раждала. Като говореше с мене, винаги трепереше да не би да го убия, когато в същност не съм и вдигал ръка срещу него. Падал ми е в краката и е плакал, целувал е ей тези мои обуща, като буквално ме е молил „да не го плаша“. Чувате ли: „Да не го плаша“ — каква е тая дума? А аз дори съм проявявал щедрост към него. Той е болезнена кокошка с епилептични припадъци и със слаб ум, която осемгодишно дете може да смаже. Нима това е натура? Не е Смердяков, господа, при това той не обича и парите, не приемаше подаръци от мене… Пък и защо му е да убива стареца? Че той може би е негов син, незаконен син, знаете ли това?
— Чували сме тази легенда. Но и вие сте син на вашия баща, а сте говорили на всички, че искате да го убиете.
— Камък в моята градина! И камък долен, мръсен! Не ме е страх! О, господа, може би е много подло за вас да ми казвате това в очите! Подло е, защото аз самият ви го казах. Не само исках, но и можех да го убия, пък и доброволно се наклеветих, че насмалко да го убия! Но нали все пак не го убих, нали моят ангел-хранител ме спаси — това именно вие не сте взели пред вид… И затова е подло от ваша страна, подло! Защото аз не съм го убил, не съм го убил, не съм го убил! Чувате ли, прокуроре: не съм го убил!
Той почти се задушаваше. През цялото време на разпита досега не беше изпадал в такова вълнение.
— А какво ви каза той, Смердяков, господа? — попита изведнъж накрая, след като помълча малко. — Мога ли да ви попитам това?
— Вие можете да ни питате за всичко — отговори прокурорът студено и строго, — за всичко, което се отнася до фактическата страна на случая, а ние, повтарям, дори сме длъжни да ви отговорим на всеки въпрос. Намерихме слугата Смердяков, за когото питате, да лежи в безсъзнание на леглото си в извънредно силен, може би десети поред епилептичен припадък. Медикът, който беше с нас, освидетелствува болния и ни каза дори, че може да не доживее и до сутринта.
— Но в такъв случай баща ми го е убил дяволът! — изведнъж изрече Митя, като че ли и до този миг е продължавал да се пита: „Смердяков ли е, или не е Смердяков?“
— Ние ще се върнем по-късно на тоя факт — реши Николай Парфьонович, — а сега не бихте ли желали да продължите показанията си?
Митя помоли за малка почивка. Любезно му позволиха. След като почина, той продължи. Но очевидно му беше тежко. Беше измъчен, оскърбен и разбит душевно. При това прокурорът сега вече сякаш нарочно почна постоянно да го дразни със заяждания за „дреболии“. Щом Митя описа как се качил на оградата и как ударил с чукалото по главата Григорий, който се вкопчил в левия му крак, и веднага след това скочил при поваления, прокурорът го спря и го помоли да опише по-подробно как е бил на оградата. Митя се учуди.
— Ей така на бях се качил, бях възседнал оградата, единият крак — отсам, другият — оттатък…
— А чукалото?
— Чукалото в ръцете.
— Не в джоба ви? Толкова подробно го помните? Е, и после силно ли замахнахте с ръка?
— Трябва да е било силно, но защо ви е това?
— Не бихте ли могли да седнете на стола точно както тогава на оградата, и да ни представите нагледно за по-ясно как и накъде сте замахнали, на коя страна?
— Но вие подигравате ли ми се? — попита Митя и високомерно изгледа разпитващия, но на онзи не му мигна окото. Митя нервно се обърна, възседна стола и замахна с ръка: