Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
Николай Парфьонович слушаше и също се смееше. Прокурорът, макар че не се смееше, но зорко, без да го изпуска от очи, разглеждаше Митя, сякаш да не пропусне нито една негова думица, и най-малкото му движение, и най-малкото трепване на най-малката чертица на лицето му.
— Ние в същност точно така започнахме с вас отначало — рече Николай Парфьонович, като продължаваше да се смее, — че не почнахме да ви забъркваме с въпроси: как сте станали сутринта и какво сте яли, а започнахме дори от много съществени неща.
— Разбирам, разбрах и оцених, и още повече ценя сегашната ви добрина към мене, безпримерна, достойна за най-благородните души. Събрали сме се тук трима благородни хора и нека всичко при нас да почива на взаимното доверие между образовани и светски хора, подчинени на дворянството и честта. Във всеки случай позволете ми да ви смятам за най-добри мои приятели в този миг от моя живот, в този миг на унижение на моята чест! Не ви засягам с това, господа, нали не ви засягам?
— Напротив, изразихте всичко така прекрасно, Дмитрий Фьодорович — важно и одобрително се съгласи Николай Парфьонович.
— А дреболиите, господа, всички тия дребни канцеларщини настрана — извика възторжено Митя, — иначе ще стане просто дявол знае какво, нали така?
— Напълно ще последвам благоразумните ви съвети — намеси се изведнъж прокурорът, като се обърна към Митя, — но няма да се откажа все пак от въпроса си. За нас е извънредно важно да узнаем за какво именно ви е била необходима тази сума, тоест именно три хиляди рубли?
— За какво ми е била необходима? Ами за това-онова… пък и да си платя един дълг.
— На кого именно?
— Това решително отказвам да кажа, господа! Знаете ли, не защото не мога, да кажа или не смея, или се боя, та всичко това е нещо нищожно и съвсем празна работа, ами защото е въпрос на принцип: това е моят частен живот и аз няма да позволя никому да се меси в частния ми живот. Това е моят принцип. Вашият въпрос няма нищо общо със случая, а всичко, което не се отнася до случая, е мой частен живот! Един дълг исках да изплатя, един дълг на чест исках да изплатя, но на кого — няма да кажа.
— Позволете да запишем това — каза прокурорът.
— Моля, заповядайте. Точно така го запишете: че няма и няма да кажа. Пишете, господа, че смятам дори за безчестно да го кажа. Как имате време всичко да записвате!
— Позволете да ви предупредя, уважаеми господине, и още веднъж да ви напомня, ако не го знаете — каза прокурорът много строго и внушително, — че имате пълното право да не отговаряте на въпросите, които ви се задават сега, а ние, обратното, нямаме никакво право да ви изтръгваме отговори, ако вие самият отклонявате отговора по една или друга причина. Това е въпрос на лично ваше желание. Но нашата работа се състои все пак в това, щото в подобен на сегашния случай да ви изтъкнем и разясним цялата степен на вредата, която сам си причинявате, като отказвате да дадете някое показание. Сега моля да продължим.
— Господа, но аз не се сърдя… аз — заломоти Митя, сконфузен малко от упрека. — Та така, господа, същият този Самсонов, при когото отивах тогава…
Ние, разбира се, няма да цитираме неговия разказ с подробностите, които вече са известни на читателя. Разказвачът нетърпеливо искаше да разкаже всичко до най-малката дреболия и в същото време по възможност най-бързо. Но показанията се записваха и следователно ставаше нужда да го спират. Дмитрий Фьодорович не харесваше това, но се подчиняваше; сърдеше се, но засега още добродушно. Наистина понякога възкликваше: „Господа, това може и самия Господ Бог да подлуди“ или „Господа, знаете ли вие, че само напразно ме ядосвате?“, но все още въпреки тези възклицания не губеше своето приятелско експанзивно настроение. По такъв начин той разправи как завчера го „изиграл“ Самсонов. (Той сега вече напълно разбираше, че тогава беше изигран.) Продажбата на часовника за шест рубли, за да получи пари за път, все още съвсем неизвестна на следователя и прокурора, тутакси изостри много тяхното внимание и за безкрайно негодуване на Митя те намериха за нужно този факт да бъде записан най-подробно, понеже повторно потвърждаваше обстоятелството, че и в навечерието на случката не е имал почти нито грош. Малко по малко Митя почна да става мрачен. След това, като описа пътуването до Копоя и нощта, прекарана в пълната с отровен газ колиба и т.н., той стигна в своя разказ и до връщането си в града и започна сам, без вече да го молят, съвсем подробно да описва мъчителната си ревност към Грушенка. Слушаха го мълчаливо и внимателно, особено вникнаха в обстоятелството, че отдавна вече имал наблюдателен пункт за Грушенка и Фьодор Павлович в задния двор откъм къщата на Маря Кондратиевна, и че сведенията му донасял Смердяков: това специално се отбеляза и записа. За своята ревност говореше пламенно и обширно и макар да се срамуваше вътрешно, че излага най-интимните си чувства, така да се каже, на „всеобщ позор“, но явно преодоляваше срама си, за да говори истината. Безучастната строгост на впитите в него по време на разказа погледи на следователя и особено на прокурора го смути най-сетне доста силно. „Този хлапак Николай Парфьонович, с когото до преди няколко дни говорех само глупости за жени, и този болен прокурор не заслужават да им разправям това — със скръб си помисли той, — позор!“ „Търпи, смирявай се, мълчи“239 — завърши той мисълта си със стих, но все пак се насили да продължи по-нататък. Като премина към разказа за Хохлакова, той дори се развесели отново и поиска да разкаже за тая дамичка един съвсем нов анекдот, който нямаше връзка със случая, но следователят го спря и любезно му предложи да мине „към по-същественото“. Накрая, след като описа своето отчаяние и разказа за оная минута, когато, излязъл от Хохлакова, помислил дори „по-добре да заколя някого, но да намеря три хиляди“, пак го спряха и записаха, че „искал да заколи някого“. Митя мълком ги почака да запишат. Най-сетне разказвачът стигна до онзи момент, когато той изведнъж научил, че Грушенка го излъгала и си отишла от Самсонов веднага след като той я завел там, а пък му била казала, че ще остане у стареца до среднощ: „Ако тогава не убих, господа, тази Феня, то беше само защото нямах време“ — изтръгна се внезапно от него на това място на разказа. Грижливо записаха и това. Митя почака мрачно и сетне почна да разказва как изтичал към бащината си градина, но следователят изведнъж го спря и като разтвори голямата си чанта, която лежеше до него на канапето, извади от нея медното чукало.
239
„Търпи, смирявай се, мълчи“… — Неточен цитат от „Silentium!“ на Тютчев. — Бел. С.Б.