Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Ето така го ударих! Ето така го убих! Какво още искате?
— Благодаря ви. Ще бъдете ли така добър сега да обясните: защо в същност скочихте долу, с каква цел и какво в същност имахте пред вид?
— Е, по дяволите… скочих при поваления… Не знам защо!
— Макар че сте били в такова вълнение? И сте бягали?
— Да, във вълнение и бягах.
— Искали сте да му помогнете?
— Какво ще му помагам… А може и за да му помогна, не помня.
— Не бяхте на себе си? Тоест сте били дори в някакво безпаметство?
— О, не, в никакво безпаметство, помня всичко. Всичко от игла до конец. Скочих да го видя и му бърсах с кърпа кръвта.
— Видяхме вашата кърпа. Надявали сте се да съживите поваления от вас?
— Не знам дали съм се надявал. Просто исках да се убедя жив ли е, или не.
— А, искали сте да се убедите! Е, и какво?
— Не съм медик, не можах да разбера. Побягнах, като мислех, че съм го убил, а ето че той се съживил.
— Прекрасно — завърши прокурорът. — Благодаря ви. Само това ми трябваше. Бъдете така добър да продължите по-нататък.
Уви, на Митя и през ум не му мина да разкаже, макар да помнеше това, че тогава скочи от съжаление и като застана над убития, изрече дори няколко жалки думи: „Изпати си старецът, няма що, е, да лежи.“ А прокурорът извади само едно заключение, че той е скочил „в такъв момент и в такова вълнение“ само с цел да се убеди напълно дали е жив, или единственият свидетел на неговото престъпление. И че следователно каква е била силата, решителността, хладнокръвието и съобразителността на този човек дори в такъв момент… и пр., и пр. Прокурорът беше доволен: „Ядосах болезнения човек с «дреболиите» и той се издаде.“
Митя продължи по-нататък с усилие. Но веднага беше спрян пак, сега вече от Николай Парфьонович:
— Но как можахте да влезете при слугинята Федося Маркова, като са ви били толкова окървавени ръцете и както се оказа после, и лицето?
— Но аз тогава изобщо не съм забелязал, че съм целият в кръв! — отговори Митя.
— Това е правдоподобно, така става обикновено — спогледаха се прокурорът и Николай Парфьонович.
— Именно не забелязах, прекрасно го казахте, господин прокурор — одобри изведнъж и Митя.
Но по-нататък започна историята на внезапното решение на Митя да се „отстрани“ и „да остави щастливите да вървят“. И той сега съвсем не можеше както одеве да се реши пак да разкрива сърцето си и да разказва за „царицата на душата си“. Не му даваше сърце пред тия студени хора, които се „впиваха в него като дървеници“. И затова на повторните въпроси заяви кратко и остро:
— И реших да се самоубия. Защо трябваше да живея: този въпрос дойде от само себе си. Дошъл беше нейният предишен, безспорен, нейният оскърбител, но той беше дошъл с любов след петте години, за да изкупи със законен брак обидата. И аз разбрах, че всичко е свършено за мене… А зад мен — позор и ето тази кръв, кръвта на Григорий… Защо да живея! И отидох да откупя заложените пистолети, за да ги приготвя и на разсъмване да си вкарам един куршум в главата…
— А през нощта гуляй на провала?
— През нощта гуляй на провала. Но, по дяволите, господа, свършвайте по-скоро. Наистина исках да се застрелям ей тук, наблизо, и щях да свърша към пет сутринта, а в джоба си приготвих и писъмце, написах го у Перхотин, след като заредих пистолета. Ето писъмцето, четете. Не го разказвам заради вас! — прибави изведнъж презрително. Извади от джоба на жилетката листчето и го захвърли на масата; следователите го прочетоха с любопитство и както му е редът, го приложиха към делото.
— А ръцете си все още не се сещахте да умиете, дори като отивахте у господин Перхотин? Не се бояхте, значи, от подозрения?
— Какви подозрения? Който ще да ме подозира — беше ми все едно, щях да дойда тук в пет часа сутринта да се застрелям и нищо нямаше да успеят да направят. Защото, ако не беше случаят с баща ми, вие нищо нямаше да научите и нямаше да дойдете тук. О, това дяволът го е направил, дяволът е убил баща ми, чрез дявола и вие тъй скоро научихте! И как успяхте да дойдете толкова бързо? Чудо, фантазия!
— Господин Перхотин ни съобщи, че вие, като сте влезли при него, сте държали в ръцете си… в окървавените си ръце… пари… много пари… цяла пачка по сто рубли, и че момчето, слугата му, също видяло това!
— Така е, господа, доколкото си спомням, така беше.
— Сега се явява едно малко въпросче. Не можете ли да ни съобщите — извънредно меко започна Николай Парфьонович — откъде сте намерили изведнъж толкова пари, когато от случая се вижда, като се пресметне времето дори, че не сте си ходили в къщи?
Прокурорът се понамръщи от въпроса, поставен така направо, но не прекъсна Николай Парфьонович.