Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Но, моля ви се, господа! Е, взел съм чукалото… Но за какво се взема в подобни случаи нещо в ръка? Не знам за какво. Взех го и побягнах. Това е всичко. Срамота е, господа, passons240, иначе, кълна се, ще престана да разказвам?
Той се облакъти на масата и подпря главата си с ръка. Седеше странишком към тях и гледаше към стената, като се мъчеше да превъзмогне лошото чувство в себе си. В същност ужасно му се искаше да стане и да заяви, че повече няма да каже нито дума, „ако щете, водете ме на смърт“.
— Вижте какво, господа — заговори той изведнъж, като се превъзмогваше мъчително, — вижте. Слушам ви и ми се привижда… знаете ли, понякога сънувам, като спя, един сън… един такъв сън, често го сънувам, повтаря се, че някой ме гони, някой, от когото ужасно ме е страх, гони ме в тъмното, посреднощ, търси ме, а аз се крия от него зад някаква врата или шкаф, крия се унизително, и най-вече, той много добре знае къде съм се скрил от него, но уж нарочно се преструва, че не знае къде съм, за да ме мъчи по-дълго време, за да се наслади на моя страх… Ето същото това правите и вие сега! На това ми прилича!
— Вие такива сънища ли сънувате? — осведоми се прокурорът.
— Да, такива сънища сънувам… Да не искате да ги запишете? — усмихна се криво Митя.
— Не, не да ги запишем, но все пак интересни са ви сънищата.
— Сега вече не е сън! Реалност, господа, реалност на действителния живот! Аз съм вълк, а вие сте ловци и гоните вълка.
— Напразно употребихте това сравнение… — започна извънредно меко Николай Парфьонович.
— Не е напразно, господа, не е напразно! — кипна пак Митя, макар че явно беше облекчил душата си с избухването на внезапния си гняв и пак с всяка минута беше започнал да омеква. — Вие можете да не вярвате на един престъпник или подсъдим, изтезаван от вашите въпроси, но на един благороден човек, господа, с най-благородни душевни пориви (смело извиквам това!) — не! нему вие не можете да не вярвате!… дори нямате право… но —
Е, да продължавам ли? — мрачно се прекъсна той.
— Как не, моля ви, продължавайте — отговори Николай Парфьонович.
V. Трето митарство
Макар че заразказва сухо, Митя явно започна още повече да се старае да не забрави и да не пропусне нито една подробност от онова, което разправяше. Той разказа как беше прескочил оградата в градината на баща си, как беше отишъл до прозореца и най-после за всичко, което беше станало под прозореца. Ясно, точно, отсечено предаде чувствата, които го бяха вълнували в ония мигове в градината, когато така ужасно копнееше да разбере дали Грушенка е при баща му, или не. Но чудно нещо: и прокурорът, и следователят слушаха този път някак ужасно сдържано, гледаха студено, задаваха много по-малко въпроси. Митя не можеше нищо да разбере от лицата им. „Разсърдиха се и се обидиха — помисли той, — ех, по дяволите!“ А когато разправи как беше се решил най-после да даде на баща си знака, че е дошла Грушенка, та да отвори прозореца, прокурорът и следователят не обърнаха никакво внимание на думата „знак“, като че ли изобщо не разбраха какво значение има тук тази дума, така че дори Митя забеляза това. Когато стигна най-сетне до онзи миг, когато, виждайки баща си подаден от прозореца, бе кипнал от омраза и бе извадил от джоба си чукалото, той изведнъж сякаш нарочно млъкна. Седеше и гледаше към стената и знаеше, че онези направо са впили очи в него.
— Е — каза следователят, — грабнахте оръжието си и… какво стана после?
— После? После го убих… фраснах го в темето и му строших черепа… Така е според вас, нали? — И очите му изведнъж заискриха. Всичкият му гняв, който изглеждаше затихнал, мигом избухна в душата му с необикновена сила.
— Според нас — повтори Николай Парфьонович, — е, ами според вас?
Митя сведе очи и дълго мълча.
— Според мене, господа, според мене стана така — тихо заговори той. — Дали нечии сълзи, дали майка ми се е помолила Богу, дали някой светъл дух ме е целунал в тоя миг — не знам, но дяволът беше победен. Аз се дръпнах от прозореца и хукнах към оградата… Баща ми се уплаши и чак тогава ме видя, изкрещя и отскочи от прозореца — помня това много добре. А аз през градината — към оградата… Там точно ме настигна Григорий, когато вече бях се качил на оградата.
И той вдигна най-сетне очи към слушателите. Видът им беше такъв, като че го слушаха със съвсем спокойно внимание. Някаква тръпка на негодувание мина през душата на Митя.
— Но вие, господа, в тази минута ми се надсмивате, нали? — прекъсна той изведнъж.
240
Стига, наистина, (фр.).