Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Анци ядосано попита:
— А те знаят ли какво иде към тях?
— Да, сержант.
— Как?
„Хубав въпрос. Да видим колко здрава е връзката между теб и преродената Татърсейл? И защо не си ни го казал? Ние сме твоите войници. Очаква се да се бием за теб. Тъй че е адски хубав въпрос.“
Паран изгледа навъсено Анци, но не отвърна нищо.
Сержантът обаче не мислеше да се отказва, не и сега, след като беше измъкнал играта от ръцете на Пикър и вече говореше от името на всички Мостоваци.
— Значи на нас едва не ни клъцнаха главите проклетите Белолики, за малко не ни опекоха тенесковрите, и през цялото време мислехме, че може би сме сами. Съвсем сами. Без да знаем дали съюзът е издържал и дали Дужек и Бруд не са се избили един друг и на запад не са останали само гниещи кокали. А виж, ти си знаел. Е, ако бяхте умрели… точно сега, сър…
„Нямаше да знаем нищо. Нищичко.“
— Ако бях умрял, този разговор нямаше да го водим — отвърна Паран. — Тъй че защо не се попресторим, сержант?
— Може пък изобщо да не се преструваме — изръмжа Анци и ръката му посегна към меча.
Близо до нея, приклекнал до ръба на покрива, Грънтъл се обърна и бавно се надигна.
„Чакай малко.“
— Сержант! — отсече Пикър. — Мислиш ли, че Татърсейл ще ти се усмихне, когато те види следващия път? Ако продължиш с това, дето мислиш, че правиш?
— Млъкнете, ефрейтор — заповяда Паран, без да извръща очи от Анци. — Хайде да сложим край. Ето, ще го направя да е още по-лесно. — Обърна гръб на сержанта и зачака.
„Толкова болен, че иска да свърши. Мамка му. И пред публика, на всичко отгоре.“
— Да не си го и помислил, Анци — предупреди Малът. — Тук нещата са съвсем други. Нищо не е каквото изглежда…
Пикър се обърна към лечителя.
— Аха, стигнахме донякъде! Вие си побъбрихте достатъчно с Уискиджак, преди да тръгнем, Малът. Двамата с Бързия Бен. Хайде, казвай! Имаме един капитан тука, дето толкова го боли, че иска да го убием, и никой не иска да ни каже едно проклето нещо — какво в името на Гуглата става?
Лечителят се намръщи.
— Да. Силвърфокс търси връзка с капитана — но той я отблъсква — затова не съществува някаква постоянна размяна на сведения. Знае, че тя е жива, както казва, и предполагам, че може донякъде да разбере на какво разстояние е, но нищо повече от това. Проклета да си, Пикър. Мислиш, че сме спипали поредния изменник, само защото Паран не ти говори? Той не говори с никого! И ако имаше толкова много дупки в червата си като него, устата нямаше да си отвориш! Я всички, стига! Само се вижте, и ако това, което видите, е срам, адски сте си го заслужили!
Очите на Пикър се приковаха в гърба на капитана. Не беше помръднал. Не искаше да се обърне с лице към ротата си. Не можеше — не и сега. Малът умееше да обръща нещата с хастара навън. Паран беше болен човек, „а болните хора не мислят правилно. Богове, имах само онези гривни, захапали ръката ми, и вече губех разума си. О, не просто нагазих в мръсната тор. А и бях готова да се закълна в чужда вина. Изгарянията от Пейл май въобще не са заздравели. Проклятие. Гуглата да стъпче дано изгнилата ми душа. Да я стъпче и да я смаже.“
Паран едва чу виковете зад себе си. Натискът от присъствието на Силвърфокс в ума му го терзаеше, водеше го до мрачното желание да бъде смазан под него — ако това бе възможно — вместо да му се поддаде.
Само един меч между плешките… „И никакъв бог, който да се намеси този път.“ Или един последен, пороен прилив на кипнала кръв в стомаха и стените му най-сетне да се пропукат — болезнена възможност, но все пак не по-малко окончателна от всяка друга. Или скок в тълпата долу, да го разкъсат и да го стъпчат. Безсилие, шепнещо за свобода.
Този път тя наистина беше близо, все едно че газеше по мост от кости и се пресягаше към него. Не, не беше тя. Силата й, но много по-голяма, не само на Татърсейл. Правеше неумолимото му желание да надвие инстинкта си за самозащита много по-гибелно от самата любов; много по-силно дори, отколкото ако беше породено от стратегическа необходимост. „Освен ако Дужек, Бруд и армиите им не са под атака… а те не са. Богове, не знам как го знам, но го знам. Със сигурност. Това… това изобщо не е Татърсейл. Найтчил е. Или Белурдан. Един от двамата. Какво искат?“
Изведнъж бе разтърсен от видение, изплющяло като шамар в ума му. Отдалече. Към нещо. Сухи каменни плочи по пода на тъмна пещера, дълбоко врязани очертания на карта от Колодата, изсечена в камък, образът сякаш се гърчи като жив.
Обелиск. Една от Несвързаните, килнат на една страна монолит… Този път от зелен камък. Нефрит. Извисяващ се над брулените от вятъра вълни… не, пясъчни дюни. Фигури в сянката на монолита. Трима. Опърпани, прекършени. Издъхващи.