Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
А по-нататък по улицата се издигаха като хълм.
Мостоваците приближиха в пълно мълчание. Много трудно беше да възприемат това, което виждаха. Само на тази улица имаше поне десет хиляди човешки тела. Може би и повече. Подгизнали, подути вече, плътта — бяла около зейналите, запълнени със съсирена кръв рани. Грамади около входовете на сградата, в устията на съседните задънени улички, пред портата на някакво имение, по стъпалата на изтърбушените храмове. Лица и невиждащи очи, отразили пламъците — трупове се гърчеха в жестоко подобие на одухотвореност и живот.
За да продължат по улицата, трябваше да се изкачат по този склон.
Тротс не се поколеба.
От малкия ариергард на отряда дойде вест. Тенесковри нахлули през портата и пазели зад тях като безмълвни призраци. Няколкостотин, не повече. Зле въоръжени. Нищо работа. Тротс само сви рамене.
Заизкачваха се бавно по меката, вдигната от трупове рампа.
„Не поглеждай надолу. Не мисли по какво стъпваш. Мисли само за бранителите, които са се сражавали тук. Мисли за техния кураж, почти нечовешки, опълчил се на границите на тленността. За тези Сиви мечове — за тези вкочанени униформени трупове при вратите, запушили устията на улиците. Сражавали се докрай. Не се огънали пред нищо. Съсечени на късове.“
„Тези бойци смиряват всички ни. Урок… за Подпалвачите на мостове. За този крехък, сломен отряд. Влезли сме във война, която не познава милост.“
Рампата беше вдигната съзнателно. Намерение се долавяше в нея. Тя беше подстъп. Към какво?
Свършваше на струпана грамада, на височина по-малко от човешки ръст, под покрива на жилищна сграда. Срещу нея имаше още една, но пожарът я беше срутил в димящи руини.
Тротс пристъпи напред. Другите го последваха — присвити; озъртаха се, мъчеха се да придадат някакъв смисъл на това, което виждаха. Ръбът разкри истината: под тази зловеща конструкция нямаше скеле. Наистина беше вдигната само от трупове.
— Обсадна рампа — каза Спиндъл спокойно и почти безразлично. — Искали са да се доберат до някого…
— До нас — изръмжа гърлен мъжки глас над тях.
Заредените арбалети се вдигнаха нагоре.
Паран вдигна очи към покрива на сградата. По ръба бяха застанали десетина души. Далечните пламъци ги огряваха.
— Донесоха стълби — продължи гласът, вече на дару. — Все едно, надвихме ги.
Тези воини не бяха Сиви мечове. Бяха снаряжени, но с оръжие и броня, събрани от кол и въже. Лицата и оголената кожа на телата им бяха нашарени на ивици. Като хора-тигри.
— Боята ми харесва — извика нагоре Хедж, също на дару. — Направо се разтреперих от страх.
Мъжът, висок и леко изгърбен, с две бели като кости къси саби в двете си облечени в стомана ръце, килна глава.
— Не е боя, малазанецо.
Мълчание.
После мъжът махна с едната сабя.
— Качете се, ако искате.
От покрива се спуснаха стълби.
Тротс се поколеба. Паран пристъпи до него.
— Мисля, че трябва. В този мъж и хората с него има нещо…
— Нима? — изсумтя баргастът.
И махна на Мостоваците към стълбите.
Паран ги гледаше, докато се качват, решил да остане последен. Видя, че Пикър се бави.
— Някакъв проблем, ефрейтор?
Тя трепна и затърка дясната си ръка.
— Боли те — каза капитанът, пристъпи до нея и се вгледа в намръщеното й лице. — Ранена ли си? Да идем при Малът.
— Той не може да ми помогне, капитане. Все едно, няма значение.
„Знам точно какво изпитваш.“
— Качвай се тогава.
Ефрейторката закрачи към най-близката стълба, все едно че отиваше на бесило.
Паран погледна надолу, към подножието на рампата. Призрачни фигури се движеха около нея. Много далече от обхвата на стрелите. Явно се колебаеха да тръгнат нагоре. Не се изненада.
Надмогна пристъпите в стомаха си и се заизкачва.
Плоският покрив бе заприличал на бедняшка махала. Навеси и дрипави шатри, огнища, димящи върху обърнати щитове. Торби с храна, мехове с вода и вино. Редица загърнати с одеяла тела. Падналите, седем на брой. Успя да зърне и други в шатрите, най-вероятно — ранени.
Близо до капака на покрива беше издигнато знаме: жълта детска ризка, оцапана с тъмни петна.
Докато Тротс разпращаше отделения до всеки ъгъл на покрива, за да видят какво има долу и на отсрещното здание, воините стояха мълчаливи и настръхнали.