Спомени от лед

Баргастите, изглежда, не се интересуваха от воденето на война след освобождаването на Капустан. Искаха костите на боговете си. Щяха да си ги вземат и станеше ли това, сигурно щяха да си тръгнат към къщи.

„И ако тогава останем сами… какво ще реши Паран? Тоя проклет благородник изглежда опасно. Болен е. Мислите му са яхнали болка, а това не е добре. Никак не е добре.“

До нея изскърцаха ботуши и още някой застана на ръба на покрива. Тя вдигна глава и видя червенокосата жена, която Малът почти бе възкресил. В дясната си ръка държеше рапира, откършена на една трета от върха. Кожената й ризница беше разкъсана, засъхнала кръв бе оцапала безбройните прорези. Нещо пламенно имаше в изражението й и нещо като… почуда.

Пикър се изправи — писъците долу бяха оглушителни — и каза високо:

— Няма да продължи дълго. Ето ги там първите редици на баргастите.

Жената кимна и каза:

— Аз съм Стони Менакис.

— Ефрейтор Пикър.

— Говорих с Бленд.

— Виж ти. Тя не е от разговорливите.

— Разказа ми за торквите. За гривните де.

— Тъй ли?

Стони сви рамене. Поколеба се, после попита:

— Вие… заклели сте се на Трейк, или? Знам, че много войници го правят. Тигърът на лятото, Господарят на битките…

— Не — изръмжа Пикър. — Не съм. Просто помислих, че са някакви талисмани.

— Значи не сте знаели, че сте избрана да ги донесете на… на Грънтъл…

Ефрейторката я изгледа.

— Това малко те обърква, а? Твоят приятел Грънтъл. Никога не си могла и да помислиш в какво… в каквото там се е превърнал сега.

Стони сгърчи лице.

— Всеки друг, но не и той, честно казано. Той е адски гаден кучи син… и пияница. О, умен е, доколкото е дадено за един мъж. Но сега, когато го погледна…

— Не можеш да познаеш това, което виждаш.

— Не са само тези странни шарки. В очите му е. Очите му вече са котешки, като на тигър. Студени. Нечовешки.

— Той каза, че се е сражавал за теб, момиче.

— Бях само поводът му, искаш да кажеш.

— Няма голяма разлика.

— Има, ефрейтор.

— Както кажеш. Все едно, истината е тук, пред теб. В тази проклета сграда-гробница. Гуглата да ни вземе дано — тя е в хората, тръгнали след Грънтъл — не само той е нашареният, нали? Застанал е между панионците и теб и това е било нещо достатъчно здраво, за да ги привлече всички. Трийч ли е замислил всичко това? Е, може и да е той и може и аз да съм изиграла някаква роля, с появата ми с гривните. Но вече слагам край на всичко това и така ме устройва. — „И няма повече да мисля за това.“

Стони поклати глава.

— Няма да коленича пред Трейк. Кълна се в Бездната, бях си тръгнала и се озовах пред олтара на друг бог — вече съм направила избора си, и той не е Трейк.

— Ха. Ами, може пък твоят бог да реши, че Грънтъл и всичко това му е някак от полза. Не само ние, хората, заплитаме мрежи и си играем с тях, нали? Не само ние дебнем, или дори се съюзяваме, за да постигнем нещо от взаимна изгода — без да обясняваме проклетото нещо на останалите. Не ти завиждам, Стони Менакис. Много е опасно, когато ти е обърнал внимание бог. Но се случва… — Пикър замълча.

„Дебнем.“ Присви очи. „И държим всички други на тъмно.“

Обърна се рязко и заоглежда групата между навесите, докато не видя Паран. И подвикна:

— Ей, капитане!

Той вдигна глава.

„А я да те видим и теб, капитане? Тайни криеш може би? Я да те сръгаме малко.“

— Някаква вест от Силвърфокс?

Погледите на всички Мостоваци наоколо се приковаха в офицера.

Паран се сви, сякаш го бяха ударили. Едната му ръка се притисна в корема да спре спазъма. Стиснал челюсти, той успя да вдигне глава и да срещне очите й и изхриптя:

— Жива е.

„Така си мислех. Много лесен се оказа, капитанче. В смисъл, криел си някои неща от нас. Лошо решение. Последния път, когато държаха Мостоваците на тъмно, този мрак за малко да ни погълне всички.“

— Къде? На какво разстояние, капитане?

Видя ясно ефекта на думите си, но си остана донякъде ядосана и този яд я втвърди. Офицерите винаги криеха. Едно от нещата, които Подпалвачите на мостове се бяха научили да презират, особено щом станеше дума за командирите им. Незнанието беше фатално.

Паран се изправи бавно и с усилие. Вдиша дълбоко, после още веднъж, видимо съсипан от болката.

— Хъмбръл Тор тласка панионците в ръцете им, ефрейтор. Дужек и Бруд са може би на три левги оттук…