Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
А после, зад тази странна сцена, небето се раздра.
И четинестото копито на бог стъпи на тленната земя.
Ужас.
Изля се дивашки в света… „О, не ти си поискал това, нали? Някой те смъкна и сега…“
Финир беше все едно мъртъв. Бог, пленен в селението на смъртните като бебе, положено на олтар. Трябваше само един нож и решителна ръка.
„Все едно мъртъв.“
Осъзна, и знанието разцъфтя като гибелна сянка в ума му. Не искаше нищо общо да има с това. Ала държаха той да избере. Държаха го древни, невъобразими сили. Драконовата колода… С нея играеха Древни богове… и вече бяха решили да отиграят него.
„И това ще е ролята на Господаря на Колодата, ако в това съм се превърнал? Владетел на фатално знание и вече — проклет от Гуглата облекчител? Разбирам какво ми казвате да сторя. Пада един бог, избутай друг на негово място? Смъртни са се заклели в едного, закълни ги сега в другиго? О, Бездна, нима така ще ни помитат с ръка и ще ни подхвърлят, като камъчета по игрална дъска?“
Гняв и възмущение се разгърнаха, нажежени до бяло, в ума на Паран. Заличиха всякаква болка. В ума си той се обърна и се озова лице в лице срещу неумолимото, неведомо присъствие, което го беше потърсило с такава стръв. И се разтвори като взрив.
„Добре. Поиска да те видя. Имаш го. Слушай, и слушай добре, Найтчил, която… каквото и да си ти всъщност. Може и да е имало преди Господари на Колодата, отдавна, които сте могли да теглите и дърпате по своя воля. Гуглата знае, може би тъкмо ти — ти и твоите Древни приятели — да си избрала този път мен. Но ако е така, направила си грешка. Лоша грешка.“
„Веднъж вече бях кукла на един бог. Но прерязах конците и ако искаш подробности, иди да питаш Опонн. Влязох в един прокълнат меч, за да го направя, и ще го направя отново — с много по-малка милост в сърцето си — само ако подуша, че се опитваш да си играеш с мен.“
Усети в отговор хладна насмешка и зверската кръв в жилите му се отзова. Той настръхна. Зъбите му се оголиха. От гърлото му се изтръгна дълбоко, смъртно опасно ръмжене.
Внезапна тревога.
„Да, това е истината. Няма да позволя да ми се сложи нашийник, Найтчил. Сега ти го казвам и ще направиш добре, ако се вслушаш в думите ми. Правя крачка напред. Между теб и всеки смъртен като мен. Не знам какво е трябвало да загуби онзи човек, Грънтъл, за да стигне там, където вие сте го поискали, но долавям раните в него — Бездната да ви вземе дано, нима болката е единственото средство да ни накарате да правим каквото поискате? Така изглежда. Чуй следното тогава: докато не намерите други средства, докато не ми покажеш друг начин — нещо друго освен болката и скръбта — ще се боря с вас.“
„Имаме своя живот. Всички ние, и не можете да си играете с него. Не и с живота на Пикър, нито на Грънтъл или на Стони.“
„Ти отвори тази пътека, Найтчил. Свърза ни. Чудесно. Добре. Дай ми кауза и ще се сражавам за нея. Яхнал кръвта на Хрътка на Сянката — знаеш ли, мисля си, че ако пожелая, мога да ги повикам. Всички.“
„Защото вече разбирам нещо. Съзнавам го и знам, че е самата истина. В меча Драгнипур… двете Хрътки на Сянка се върнаха в Лабиринта на Мрака. Върнаха се, Найтчил. Схващаш ли смисъла на това? Отидоха си у дома.“
„И аз мога да ги призова обратно, несъмнено. Две души на дивия Мрак. Благодарни души. Скъпите рожби на сляпата разруха…“
И тогава в ума му отекна отговор, с непознат за Паран женски глас.
„Представа нямаш какво заплашваш, смъртни. Мечът на брат ми крие много повече тайни, отколкото можеш да си въобразиш.“
Той се усмихна.
„Да беше само това, Найтчил. Ръката, която владее сега Драгнипур, принадлежи на Тъмнината. Аномандър Рейк, синът на Майката. Пътят никога не е бил толкова прав, толкова пряк или кратък, нали? Ако му кажа само какво се случи в собственото му оръжие…“
„Ако Рейк научи, че си намерил път в Драгнипур и че си освободил двете Хрътки, които закла, ще те убие, смъртни.“
„Би могъл. Вече имаше две такива възможности, при това с основателен повод. Но задържа ръката си. Не мисля, че разбираш Господаря на Лунния къс толкова добре, колкото си въобразяваш. У Аномандър Рейк няма нищо предсказуемо — може би точно това те плаши толкова.“
„Не тръгвай по този път.“
„Ще направя това, което трябва, Найтчил. За да срежа конците ти. Във вашите очи ние, смъртните, сме слаби. И използвате слабостта ни, за да оправдавате манипулациите си.“
„Борбата, която ни предстои, е много по-голяма — много по-гибелна — отколкото съзнаваш.“
„Обясни. От началото до края. Покажи ми я тази ваша огромна заплаха.“
„За да опазим разума ти, не бива да го правим, Гъноуз Паран.“