Колимски разкази [bg]

В мъждукащата светлина на колимската бензинка — на консервената кутия с четири й тръбички с горящи парцалени фитили, която излъчва единствената светлина за колимските бачкатори и смъртници, ако не броим пещите и слънцето — аз разпознах нещо познато във фигурата на новия десетник, новия властелин на нашия живот и нашата смърт.

Радостна надежда сгря мускулите ми. Във вида на новия наблюдател имаше нещо познато. Имаше нещо много далечно, но реално и вечно живо, като човешката памет.

Ровенето в паметта е много трудно занимание за изтощения от глад мозък — усилието да си спомниш се съпровождаше с рязка болка, с някаква чисто физическа болка.

Паметта ми отдавна е измела от всички свои кътчета целия ненужен боклук от типа на стиховете. Тогава в мен се напрегна и зазвънтя някаква по-важна и по-вечна от изкуството мисъл, но тя така и не успя да си пробие път до речника ми, до някое от онези малобройни места, които все още обитаваше мозъка ми на пътник. Нечии железни пръсти стискаха паметта ми като тубичка с развалено лепило, изстисквайки, изтласквайки нагоре онази капка, малката капчица, която все още беше запазила човешки свойства.

В този процес на припомнянето участваше цялото тяло, дори и студената пот, избила по изсъхналата ми кожа искаше да ми помогне да ускоря този процес, макар че то пот всъщност нямаше, пък и всичко завърши с победа… В паметта ми се появи име:

Чеканов!

Да, това беше той, Льоша Чеканов, моят съсед от Бутирския затвор, онзи, когото бях избавил от страха му пред следователя. Спасението се беше явило в моята студена и гладна барака — осем години бяха минали оттогава, осем века, отдавна беше дошъл дванадесети век, скитите вече оседлаваха конете си по камъните на Колима, скитите вече погребваха царе в мавзолеите и милиони безименни бачкатори бяха полагани нагъсто в братските могили на Колима.

Да, това беше той, Льоша Чеканов, спътник на моята светла младост, на светлите ми илюзии от първата половина на тридесет и седма година, които още не знаеха каква съдба ги очаква.

Спасението се яви в моята гладна и студена барака в образа на Льоша Чеканов, техник-строител по специалност, новия ни десетник.

Това беше страхотно! Това беше от онези чудесни събития, които си беше струвало да се чакат осем години!

„Издрапването“ — позволявам си да заявя авторство върху този неологизъм или поне върху временната му форма. Пътникът, който успее да „издрапа“, не го прави за един ден. Най-напред трупа някакви загуби — първо физически, а после нравствени — и събира остатъците от онези нерви, съдове и тъкани, които вече не му стигат, за да удържи предишните си чувства.