Колимски разкази [bg]

С мъртва ръкавица не можеше да се пишат добри стихове или проза. Самата ръкавица беше проза, обвинение, документ, протокол.

Но ръкавицата загина в Колима — затова се и пише този разказ. Авторът гарантира, че дактилографските линии и на двете ръкавици са едни и същи.

Отдавна трябваше да напиша за Борис Лесняк, за Нина Владимировна Савоева. Тъкмо на Лесняк и на Савоева, а също и на Пантюхов съм задължен за реалната помощ, която ми оказаха в най-трудните ми колимски дни и нощи. Дължа им живота си. Ако животът се смята за ценност — в което се съмнявам — аз дължа на тези трима реални хора от 1943 година някаква реална помощ — не съчувствие, не съболезнования, а реална помощ. Трябва да се знае, че те влязоха в живота ми след осем години скитания от златния забой на мината до следствения комбинат, през колимския екзекуторски затвор, влязоха в живота на пътник от златния забой на трийсет и седма и трийсет и осма година, на пътник, който измени мнението си за живота като за ценност. Към това време аз завиждах само на тези хора, които бяха намерили сили да се самоубият по време на сбора на нашия етап за Колима през юли трийсет и седма година в етапното крило на Бутирския затвор. Ето на онези хора наистина им завиждам — те не видяха това, което виждах аз в следващите седемнайсет години.

Промени се моята представа за живота като за ценност, като за щастие. Колима ме научи на съвсем друго нещо.

Принципът на моя век, на моето лично съществуване, на целия ми живот, изводът от моя личен опит, правилото, усвоено от този опит, може да бъде изразено с пестеливи думи. Първо трябва да се отвръща на плесниците, а чак на второ място — на подаянията. Трябва да се помни злото преди доброто. Всички добрини трябва да се помнят сто години, а всичко лошо — двеста. Ето с това схващане се отличавам от всичките руски хуманисти на деветнайсети и двайсети век.