Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
„Новите ни приятели не са никакви приятели. Верността им не стига по-дълбоко от кожите им“. Речен пад трябваше да се вземе скоро. Колкото повече се протакаше обсадата, повече непокорници щеше да насърчи, като Титос Черния лес.
На брода сир Кенос Кайски наду Рога на Херок. „Това би трябвало да изкара Черната риба на бойниците“. Сир Хюго и сир Дермот поведоха през реката пред Джайм, конете зашляпаха в калната ръждивокафява вода, зад тях се развя белият щандарт на Кралската гвардия и еленът и лъвът на крал Томен. Колоната пое плътно зад тях.
Лагерът на Ланистър кънтеше от дървени чукове: строяха поредната обсадна кула. Други две стояха готови, наполовина покрити със сурова конска кожа. Между тях се беше изпънал грамаден овен на колела: дървен ствол с втвърден с огън връх, увиснал на вериги под дървен покрив. „Братовчед ми явно не е седял със скръстени ръце“.
— Къде да вдигнем шатрата ви, милорд? — попита Пек.
— Ей там, на онова възвишение. — Посочи със златната си ръка, макар и да не беше много пригодна за целта. — Обозът там, коневръзите — там. Ще използваме нужниците, които братовчед ми е бил така добър да ни изкопае. Сир Адам, огледайте постовете ни и си отваряйте очите за всяка слабост. — Джайм не очакваше атака, но и случилото се в Шепнещия лес не беше очаквал.
— Да свикам ли белките за военен съвет? — попита Давен.
— Не преди да говоря с Черната риба. — Джайм махна с ръка на Джон Бетли Безбрадия. — Развей мирно знаме и отнеси съобщение в замъка. Уведоми сир Бриндън Тъли, че желая да поговоря с него, утре призори. Ще ида до края на рова и ще се срещна с него на подвижния му мост.
Пек го погледна с тревога.
— Милорд, но стрелците може да…
— Няма. — Джайм слезе от коня. — Вдигнете ми шатрата и развейте знамената ми. — „И да видим кой ще дойде тичешком и колко бързо“.
Не чака дълго. Пия се засуети с мангала. Пек отиде да й помогне. Напоследък Джайм често заспиваше с пъшкането им, докато се чукаха в един ъгъл на шатрата. Докато Гарет развързваше каишките на набедрениците му, платнището рязко се отвори.
— А, ето те и тебе най-сетне! — прогърмя гласът на леля му. Запълваше целия вход, а мъжът й Фрей надничаше зад нея. — Крайно време беше. Няма ли да гушнеш старата си дебела лелка? — Разпери широко ръце и нищо не му остана, освен да я прегърне.
Джена Ланистър на младини си беше пищна жена, корсажът й вечно заплашваше да се пръсне. А сега беше четвъртита. Лицето й бе широко и гладко, шията — дебел розов стълб, гърдите — исполински. Имаше плът колкото за двама като съпруга й. Джайм я прегърна прилежно и изчака да го ощипе по ухото. Щипеше го по ухото, откакто се помнеше, но този път се въздържа. Само млясна две мокри целувки по бузите му.
— Съжалявам за загубата ти.
— Поръчах да ми направят нова ръка, от злато. — Показа й я.
— Много хубаво. И златен баща ли ще ти направят? — Гласът й стана рязък. — Под загуба имах предвид Тивин.
— Мъж като Тивин Ланистър се ражда веднъж на хиляда години — заяви съпругът й. Мъжът на лейди Джена беше изнервен човек с неспокойни треперещи ръце. Сигурно имаше шейсетина кила… мокър и с ризница. Беше като тръстика, облечена във вълна, почти без брадичка — недостатък, от който издадената ябълка на гърлото му изглеждаше още по-нелепа. Половината му коса беше окапала, преди да навърти трийсет. Сега беше на шейсет и му бяха останали само няколко повехнали кичура.
— Странни приказки стигат до ушите ни — заговори лейди Джена, след като Джайм освободи Пия и скуайърите си. — Една жена не знае на какво да вярва. Може ли да е истина, че Тирион е убил Тивин? Или е клевета, пусната от сестра ти?
— Самата истина. — Тежестта на златната му ръка почваше да го дразни. Засуети се с каишките около китката си.
— Син да вдигне ръка на баща си. Чудовищно — заговори сир Емон. — Днешните времена са тъмни за Вестерос. Боя се за всички ни, след като си отиде лорд Тивин.
— Ти се боеше за всички ни и докато беше жив. — Джена намести огромния си задник на походното столче и то изпращя тревожно.
— Кажи ни за нашия син, племеннико. Как умря Клеос? Той развърза и последната каишка и остави ръката на масата.
— Нападнаха ни разбойници. Сир Клеос ги разпръсна, но му струваше живота. — Лъжата излезе лесно от устата му. Видя, че ги задоволи.
— Момчето имаше кураж, винаги съм го казвал. Беше си му в кръвта. — На устните на сир Емон изби розова слюнка — от горчивеца, който обичаше да дъвче.