Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Ток и звярът потръпнаха от болката, но не отстъпиха.
Главата с пищния шлем се килна назад, откъсна се и се затъркаля по покритите с лепкава киша камъни.
С ръмжене, с провиснали между зъбите парцали мъртва плът, вълчицата се завъртя.
Кучето се бе присвило в ъгъла на тунела. Цялото в кръв. Само, да надвие раните.
Немрящият воин — „моят брат“ — вече бе стъпил на увитите си с кожа крака, кремъчният му меч отвръщаше с удари на двата меча на другия Ловец на К’елл. С невъобразима скорост. Разлетяха се късове от плътта на К’Чаин Че’Малле. Едната увенчана със стоманен меч ръка се завъртя във въздуха и издрънча до треперещата хрътка.
Ловецът на К’елл залитна пред неумолимия устрем. Костите изпращяха и огромното същество рухна върху камъните, като пръскаше лепкава слуз.
Немрящият воин скочи върху туловището и засече с меча, за да го разчлени на късове. Свърши се бързо.
Вълчицата запристъпва към раненото куче и то й изръмжа да стои настрана…
Почувства се заслепен, беше откъснат от вълчото видение.
Раздираха го ледени ветрове, но Матроната го държеше здраво. И крачеше. Бързо. Вървяха през лабиринт, по пътека, изсечена в лед. Разбра, че бягат от Наблюдателницата; бягаха от крепостта, чиято защита бе пробита току-що.
„От Баалджаг. И Гарат и Туул. Гарат — с тези рани…“
— Тишина! — изкрещя нечий глас.
Пророкът беше с тях. Водеше ги през Омтоуз Феллак.
Умът на Ток се проясни. Смехът излезе раздран от гърлото му.
— Млъкни!
Целият лабиринт се разтърси от далечен гръм, от грохота на лед… разпукваше се, взривяваше се сред пожар от магии.
„Лейди Енви. Отново е с нас.“
Пророкът изпищя.
Змийските ръце стиснаха Ток. Изпращяха и се пръснаха кости. Болката го запокити в пропастта. „Ближните ми. Братята ми…“
Потъна в мрака.
Нощното небе на юг беше почервеняло. Макар и от повече от левга, от склона на покрития с рехава гора хълм, гибелта на Капустан се виждаше съвсем ясно. Пълна тишина се бе възцарила, освен шумоленето на броня и оръжие, и жвакането на ботуши и мокасини в калта.
От мокрите листа капеха тежки дъждовни капки. Прогизналата почва изпълваше топлия въздух с мирис на плодородие. Някой наблизо закашля.
Капитан Паран извади кама и застърга калта от ботушите си. Знаел беше какво да очаква в този момент — когато види за първи път града. Съгледвачите на Хъмбръл Тор бяха донесли вестта по-рано същия ден. Щурмът беше приключил. Сивите мечове можеше да са поискали и императорско заплащане за службата си, но овъглените им, наядени от зъби кокали не можеха да я получат. Все пак, макар и да знаеше какво да очаква, това не смаляваше скръбта по загиващия град.
Ако Сивите мечове бяха Пурпурната гвардия, сцената пред Паран като нищо можеше да се окаже различна. Според капитана, с изключение на Отряда на заклетите на принц К’азз Аворски, наемниците бяха повече от безполезни. Голи приказки, тупане по гърдите и нищо повече.
„Дано поне децата на Хъмбръл Тор да са се справили по-добре.“ Не изглеждаше много вероятно. Може би бяха останали все още малки гнезда на съпротива. Малки групи обкръжени бойци, съзнаващи, че милостта е нещо немислимо. В задънени улички, по къщи и в стаи. Смъртният жребий на Капустан щеше да се поудължи. „Но пък ако проклетите баргасти можеха да ускорят ход — вместо да се дърлят, — щяхме да променим донякъде съдбовния край.“
Новият му командир, Тротс, се приближи и Паран се обърна.
Очите на едрия баргаст блестяха, вперени в горящия град.
— Дъждът не е изгасил пламъците — изръмжа той навъсено.
— Може би не е толкова зле, колкото изглежда — каза Паран. — Различавам четири-пет по-големи пожара. Можеше и по-лошо да е — чувал съм разкази за огнени бури…
— Да. Видяхме веднъж една отдалече, в Седемте града.
— Какво има да ни каже Хъмбръл Тор, главатарю? Ще си избираме ли място, или просто ще стоим тук?
Тротс се озъби.
— Ще прати клановете Баран и Акрата на югоизток. Поставена им е задачата да овладеят бродовете и плаващите мостове и баржи. Неговите Сенан и Джилк ще ударят към Капустан. Останалите кланове трябва да завземат главния обозен лагер на септарха, между бродовете и града.
— Всичко това — добре, но ако продължаваме да се мотаем така…
— Хетан и Кафал, децата на Тор, са живи и не са застрашени. Така твърдят шаманите. Костите са опазени, с някаква странна магия. Странна, но изключително силна. Там има…
— Проклет да си, Тротс! Там загиват хора! Там ядат хора!
Баргастът се ухили широко.
— Та на мен ми разрешиха… да поведа своя клан натам, където реша сам. Капитане, горите ли от желание да бъдете сред първите сред Белоликите в Капустан?