Властелинът на пръстените

Той слезе от скалата, вдигна сивия плащ и се омота в него — засиялото слънце сякаш отново потъна в облак.

— Да, можете постарому да ме наричате Гандалф — промълви той с познатия глас на техния стар приятел и водач. — Стани, добри ми Гимли! Не те упреквам, пък и нищо не си ми сторил. Всъщност, приятели, нито едно от оръжията ви не може да ми причини зло. Радвайте се! Отново се срещаме. И то когато отливът започва. Велика буря се задава, но отливът започна.

Той положи ръка върху главата на Гимли, джуджето вдигна очи и изведнъж се разсмя.

— Гандалф! Но ти си в бяло от глава до пети!

— Да, сега съм бял — кимна Гандалф. — И всъщност не ще е грешка да се каже, че наистина съм Саруман — Саруман такъв, какъвто би трябвало да бъде. Но хайде сега, разкажете ми за себе си! Откакто се разделихме, минах през огън и водни бездни. Забравих много от онова, що мислех, че зная, и в замяна узнах много, що бях забравил. Виждам безброй далечни неща, но често не съзирам най-близките. Разкажете ми за себе си!

— Какво искаш да узнаеш? — запита Арагорн. — Дълъг ще е разказът за всичко, що се случи подир раздялата ни на Моста. Няма ли първо да споделиш вестите за хобитите? Намери ли ги и в безопасност ли са сега?

— Не, не съм ги намерил — каза Гандалф. — Мрак покриваше долините на Емин Муил и аз не знаех, че са пленени, додето не ми го каза орелът.

— Орелът! — възкликна Леголас. — Виждах един орел да се рее нависоко и надалече — за сетен път го съзрях преди три дни над Емин Муил.

— Да — каза Гандалф, — това бе Гуаихир, Господаря на вятъра, който ме спаси от Ортанк. Изпратих го напред да бди над реката и да събира вести. Остър е взорът му, ала не може да види скритото зад дърво и хълм. Нещичко откри той, нещичко разбрах сам. Пръстенът е отминал надалеч и вече нямаме сили да му помогнем — нито аз, нито който и да било от дружината, що потегли от Ломидол. Безумно близо се разкри на Врага, ала успя да избяга. И аз имах пръст в това: от едно възвишение се преборих с Черната кула и Сянката отмина. После бях изтощен, много изтощен и дълго бродих из мрачни видения.

— Значи знаеш за Фродо! — рече Гимли. — Как са нещата към него?

— Не мога да кажа. Той се изскубна от страшна заплаха, но още много опасности го дебнат. Реши да отиде в Мордор сам и потегли на път — само това знам.

— Не е сам — възрази Леголас. — Мислим, че и Самознай е тръгнал с него.

— Тъй ли! — рече Гандалф, очите му проблеснаха и усмивка огря лицето му. — Тъй ли било? За пръв път го чувам, но не се изненадвам. Добре! Много добре! Олекна ми на душата. Трябва да ми разкажете по-подробно. Сега седнете край мен и разправяйте за пътешествието си.

Тримата другари насядаха на земята край нозете му и Арагорн подхвана разказа. Гандалф дълго слуша мълчаливо, без да задава въпроси. Бе отпуснал ръце на коленете си, очите му бяха притворени. Най-после, когато Арагорн спомена за смъртта на Боромир и сетния му път по Великата река, старецът въздъхна.

— Не доизказваш всичко, за което знаеш или се досещаш, приятелю Арагорн — кротко изрече той. — Бедният Боромир! Не можех да видя какво му се е случило. Тежко изпитание за мъж като него — воин и владетел. Галадриел ми каза, че го дебне заплаха. Но той се е изтръгнал в последния миг. Радвам се. Ненапразно тръгнаха с нас младите хобити, стига и това, що сториха за Боромир. Но ролята им не свършва дотук. Съдбата ги доведе до Ветроклин и идването им бе като търкулване на дребни камъчета, с които започва планинска лавина. Дори сега, докато си говорим тук, чувам първия тътен. Тежко на Саруман, ако бентът се отприщи и го завари далеч от дома!