Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Шатов още веднъж изгледа наивника със съжаление, но изведнъж махна с ръка, като да си помисли: „Какво ще го жаля.“
— Добре, ще дойда — отсече внезапно той, — а сега се пръждосвайте, хайде, да ви няма!
— И тъй, утре точно в шест часа съм при вас — учтиво се поклони Еркел и бавно заслиза по стълбите.
— Щурак! — не се стърпя и викна подире му Шатов.
— Моля-я? — вече отдолу се обади оня.
— Нищо, нищо, вървете.
— Стори ми се, че казахте нещо.
II
Еркел беше от ония „щураци“, дето само главното пипе го нямат в главата си; що се отнася обаче до дребните работи, пипето му добре сечеше. Фанатично, по детски предан на „общото дело“, а всъщност на Пьотър Верховенски, той действаше по инструкцията, която онзи му беше дал, когато нашите уточняваха и разпределяха ролите си за другия ден. Отреждайки му ролята на пратеник, Пьотър Степанович бе успял да поговори с него десет минути насаме. Изпълнителността беше потребност за тази дребна, плиткоумна, вечно жадуваща да се подчини на чуждата воля натура — о, разбира се, не за друго, а само в името на „общото“ или „великото“ дело! Впрочем и това е без значение, защото подобните на Еркел жалки фанатици не са способни да възприемат служенето на идеята по друг начин, освен олицетворявайки я с онова лице, което според тях изразява тази идея. Чувствителният, мил, добродушен Еркел бе може би най-безсърдечният от убийците на Шатов и би взел участие в убийството му, без да изпитва лична омраза към него и без да му трепне окото. Наредено му беше например, между другото, внимателно да огледа обстановката у Шатов и когато Шатов не го беше пуснал да влезе в стаята и в тревогата си се бе изтървал да каже, че се е върнала жена му — инстинктивната хитрост тутакси подсказа на Еркел да не проявява никакво любопитство въпреки проблесналата догадка, че тоя факт ще е от голямо значение за успеха на тяхното начинание.
Тъй и беше всъщност: единствено това обстоятелство спаси „мерзавците“ от намеренията на Шатов и същевременно им помогна да се „отърват“ от него… Преди всичко връщането на жена му развълнува Шатов, изкара го от релсите, лиши го от присъщата му прозорливост и предпазливост. Сега, когато главата му беше заета със съвсем други неща, собствената му безопасност изобщо не го занимаваше. Напротив, с готовност бе повярвал в утрешното бягство на Пьотър Верховенски — това напълно съвпадаше с подозренията му! Връщайки се в стаята, отново седна в ъгъла, опря се с лакти на колената и зарови лице в дланите си. Горчиви мисли го измъчваха…
Час по час вдигаше глава, ставаше и на пръсти отиваше да я погледне: „Господи! До сутринта ще се обърне на пневмония, ако вече не е почнало! Простудила се е, разбира се. Не е свикнала с тоя ужасен климат, пък отгоре на всичко третокласен вагон, дъжд, виелици, а тя само с тая тънка наметка, една свястна дрешка си няма… И той, значи, да я изгони точно в момента, когато е най-безпомощна? Гледай каква й е чантичката, мъничка, лекичка, сбръчкана, няма и пет кила! Горката, колко е изнурена, колко ли е претеглила! Тя е горда, няма да се оплаче, но нервите й вече не издържат. Това е от болестта — като се разболеят, и ангелите се изнервят! Челото й сигурно е сухо и цялото гори, какви кръгове има под очите си и… въпреки всичко какъв прекрасен е този овал на лицето, тези разкошни коси, колко…“
И той бързо отместваше погледа си, бързо се отдалечаваше, страхувайки се сякаш от самата мисъл, че може да вижда в нея нещо друго освен едно нещастно измъчено същество, на което трябва да се помогне — „сега й е само до твоите надежди! О, какво долно, какво подло нещо е човекът!“ — и пак отиваше в ъгъла, сядаше, закриваше лице с длани и пак мечтаеше, пак си спомняше… и пак му се мъжделееха някакви смътни надежди.
„Ох, капнала съм, ох, капнала съм!“ — спомняше си той възклицанията й, слабия й измъчен глас. „Господи! Да я остави на произвола с нейните осемдесет копейки — нали й видя портмоненцето, вехтичко, мъничко! Тръгнала да си търси работа — как си ги представя тя тия неща и как си я представят те Русия изобщо! Че това са същински деца, живеят само с фантазиите, които сами си измислят — и седнала да се сърди, горката, че Русия не приличала на мечтите й от странство! О, нещастници, о, невинни душици!… Тук обаче наистина е студено…“
Сети се, че се беше оплакала от студа и той каза, че ще запали печката. „Дървата лесно, но да не взема да я събудя. Впрочем нищо. Ами дали да ида за салама? Като стане, може да й се дояде… Е, това може и после, Кирилов е буден цялата нощ. С какво да я завия, много дълбоко е заспала, но мръзне, ох, сигурно мръзне!“
И още веднъж се приближи да я погледне — роклята й се беше малко подгънала и десният й крак се беше заголил до коляното. Почти уплашено се извърна, свали палтото си (самият той остана по изтънялата си куртка) и я зави, стараейки се да не гледа разголения крак.