Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Виж какво… Marie… сигурно си много уморена и не се сърди, за бога… Съгласна ли си да изпиеш поне един чай, а? Чаят много ободрява. А? Съгласна ли си, само един чай!…
— Съгласна съм, разбира се, какво има да не съм съгласна, ама че детински работи, също като едно време… Дайте, ако имате възможност. Боже, каква теснотия! Какъв студ!
— О, ей сега ще донеса дърва, дърва… имам дърва! — просто подскочи Шатов. — Дървата… тоест и чая… впрочем ей сега — махна той с ръка и решително грабна фуражката си.
— Къде хукнахте? Значи нямате чай?
— Сега, сега, ей сега ще има всичко… аз… — той грабна револвера от полицата. — Ей сега ще продам тоя револвер… или ще го заложа…
— Стига глупости, знаете ли кое време е сега! На, вземете моите пари, щом нямате, трябва да са осемдесет копейки; това е всичко. Не, това вашето е истинска лудница!
— Недей, недей, твоите пари, аз ей сега, за една минута, и без револвера…
И се затири право към Кирилов. Беше вероятно два часа преди посещението на Пьотър Степанович и Липутин. Шатов и Кирилов, които живееха в един и същи двор, почти не се виждаха, а срещайки се, не се поздравяваха и не си говореха — твърде дълго бяха „рендосвали“ заедно наровете в Америка.
— Кирилов, у вас винаги има чай, имате ли чай, гори ли самоварът?
Кирилов, който както обикновено кръстосваше напред-назад стаята (по цяла нощ я кръстосваше), се спря и внимателно погледна Шатов, впрочем без особено учудване.
— Има и чай, и захар, и самовар. Но самоварът е ненужен, чаят е готов. Сядайте и пийте.
— Кирилов, ние бяхме заедно в Америка… Дойде жена ми… Аз… Дайте ми чай… Трябва ми самоварът.
— Щом е за жена ви, ще трябва самовар. Аз имам два… Но самоварът после. А сега вземете от масата чайника. Горещ е, съвсем горещ. Всичко вземете, и захарта вземете, всичката. Хляб… Хлябът е много, вземете го. И салам. Пари — една рубла.
— Давай, давай, друже, утре ти ги връщам! Ах, Кирилов!
— Тази ли жена, която беше в Швейцария? Хубаво. И че така нахлухте — също е хубаво.
— Кирилов! — викна Шатов, грабвайки под мишница чайника, а в двете си ръце захарта и хляба. — Кирилов! Да можехте… да можехте да се откажете от ужасните си фантазии и да зарежете тоя ваш атеистичен кошмар… О, какъв човек щяхте да бъдете, Кирилов!
— Вижда се, че обичате жена си и след Швейцария. Хубаво, щом и след Швейцария. Като потрябва чай, елате пак. Идвайте цяла нощ, аз съвсем не спя. Самоварът ще е горещ. На, вземете рублата. Вървете при жена си, аз ще остана и ще мисля за вас и вашата жена.
Маря Шатова явно бе доволна от бързината му и жадно се нахвърли на чая, но не стана нужда да се ходи за самовар: изпи едва половин чаша и едва изяде едно мъничко парченце хляб. Нервно и дори с отвращение се отказа от салама.
— Ти си болна, Marie, всичко това е от болестта… — плахо отбеляза Шатов, предлагайки й ту едно, ту друго.
— Знам, че съм болна, и седнете, моля ви се. Откъде взехте тоя чай, като сте нямали?
Шатов съвсем накратко й разказа за Кирилов. Тя бе чувала нещичко за него.
— Зная, че е луд; и стига, моля ви се, малко ли са глупаците на тоя свят? Били сте, значи, в Америка, а? Чувах, че сте се обаждали оттам.
— Да… писах в Париж.
— Стига, и хайде, моля ви, за нещо друго. Славянофил ли сте по убеждения?
— Не че съм… не защото… Просто поради невъзможността да бъда руснак, станах славянофил — криво и стеснително се усмихна той като човек, който насила и не на място се е пошегувал.
— Че не сте ли руснак?
— Не, не съм руснак.
— Всичко това са глупости. Ама седнете най-сетне, моля ви се. Какво току тичате насам-натам? Да не мислите, че бълнувам? Може и да почна. Та какво казвахте, само двамата ли сте в къщата?
— Само двамата… долу…
— И все такива умни. Какво долу? Казахте, че нещо долу?
— Не, нищо.
— Как така нищо? Искам да зная.