Бесове

— О, Marie! Това е излишно, съвсем излишно! — мънкаше Шатов.

— Е, щом е тъй, щом сте толкова напредничав и можете да разберете и това, ще си позволя да прибавя, че ако сега се обърнах направо към вас и дойдох в жилището ви, то е донейде и за това, че никога не съм ви смятала за подлец, а може би и за много по-добър от другите… мерзавци!…

Очите й засвяткаха. Изглежда, доста нещо си беше изпатила от „мерзавците“.

— И много ще ви моля, не си мислете, че това е подигравка от моя страна. Говоря ви направо, без заобикалки, не мога да понасям красноречието! Всичко това обаче са глупости. Винаги съм разчитала, че сте достатъчно умен, за да не се натрапвате… Ох, стига толкова, капнала съм!

И му отправи дълъг, измъчен, уморен поглед. Шатов стоеше на другия край на стаята на пет крачки от нея и я слушаше плахо, но с някакъв подем, с някакво необикновено сияние на лицето. Този силен и чепат, винаги настръхнал човек най-внезапно се бе смекчил и някак просветнал. В душата му бе затрептяло нещо необикновено и съвсем неочаквано. Трите години раздяла, трите години разтрогнат брак не бяха изтрили нищо от сърцето му. И може би всеки ден от тия три години бе мечтал за нея, за онова скъпо същество, което някога му бе казало: „Обичам те.“ Познавайки Шатов, със сигурност мога да кажа, че никога не е допускал дори мисълта, че някоя жена ще му каже: „Обичам те.“ Беше целомъдрен и срамежлив до дивотия, смяташе се за страшен изрод, ненавиждаше и лицето, и характера си, направо се чувстваше някакво чудовище, което може да бъде показвано по панаирите. Вследствие на всичко това поставяше най-високо честността, беше мрачен, горд, избухлив, несловоохотлив и фанатично предан на убежденията си. И ето че единственото същество, което цели две седмици го бе обичало (винаги го беше вярвал!) — същество, което поставяше неизмеримо по-високо от себе си (въпреки че много добре разбираше заблудите му), същество, на което можеше всичко, всичко да прости (впрочем за прошка и дума не можеше да става, тъкмо обратното — според него излизаше, че самият той е виновен за всичко), тази жена, тази Маря Шатова най-внезапно отново е в дома му, отново е при него… това просто не се побираше в главата му! Толкова бе изненадан, това събитие криеше за него нещо толкова страшно и същевременно такова щастие, че той, разбира се, не можеше, а вероятно и не желаеше, боеше се да се опомни. Това бе сън. Но когато видя измъчения й поглед, изведнъж разбра, че това тъй любимо същество страда и може би е огорчено. Сърцето му се сви. С болка се вгледа в чертите й: блясъкът на първата младост отдавна бе изчезнал от това уморено лице. Вярно, че все още беше хубава — в неговите очи, както и преди — истинска красавица. (Всъщност това бе една двайсет и пет годишна доста едра жена, над среден ръст (по-висока от Шатов), с буйна тъмноруса коса, с бледо овално лице, големи тъмни очи, които сега трескаво блестяха.) Но онази някогашна лекомислена, наивна и простодушна енергия, която толкова добре познаваше, сега се бе превърнала в мрачна раздразнителност, разочарование, почти цинизъм, с който все още не беше свикнала и който тежеше на самата нея. Но главното, че е болна, му беше станало ясно. И въпреки всичките си страхове изведнъж се приближи и я хвана за двете ръце: