Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Излязоха. Другите вече се бяха отдалечили по пътеката към селото. Докато минаваше покрай хангара, Скот забеляза шестимата си механици, събрани наедно място под зоркия поглед на въоръжен пазач. Скот се ужаси — иранецът пушеше. Той усети, че нещо го преряза. Навсякъде имаше надписи на фарси и английски: „Пушенето забранено — опасно за живота!“ В единия край вторият им хеликоптер 212 беше в последните етапи на контролната проверка, която се правеше на всеки хиляда и петстотин летателни часа, но без двата 206, които оформяха настоящия им състав от машини, хангарът изглеждаше празен и изоставен.
— Ага — рече той на Назири и кимна към охраната, — кажи им, че трябва да подготвя хеликоптера, а този мръсник да не пуши в хангара.
Назири преведе.
— Съгласни са, но казаха да побързаш.
Пазачът, който лениво пушеше, хвърли цигарата на бетонната настилка. Един от механиците бързо я смачка. Назири понечи да остане, но от охраната му дадоха знак да продължи и той неохотно си отиде.
— Заредете машината с гориво и проверете всичко внимателно — нареди Скот тихо и предпазливо. Не беше сигурен дали някой от пазачите не разбира английски. — След един час трябва да натоваря комитета, за да направим официално посещение на сондажните площадки. Излиза, че си имаме нов комитет от днес, назначен от Шарпур.
— Ай, да му се не види — измърмори някой.
— Ами оборудването на сондаж „Роза“? — попита Ефър Джордан.
До него стоеше Род Родригес. Скот забеляза безпокойството му.
— Ще трябва да почака. Хайде, зареждайте горивото. Ефър, вземи хората и проверете машината. Род — бърна се той към механика, за да го окуражи, — вече се връщаме към нормалното положение на нещата и скоро ще получиш отпуската си, за да заминеш за Лондон, capito12?
— О, благодаря ти, Скот.
Пазачът му даде знак да тръгва.
— Baleh, ага. Да, добре, ваше превъзходителство — рече Скот и се обърна към Родригес: — Род, заради мен направи много внимателно проверката.
— Разбира се.
Скот се отдалечи, охраната го последва. Джордан извика напрегнато:
— Какво става? Къде отиваш?
— На разходка — отвърна той саркастично. — Ами знам ли къде? Цяла сутрин съм летял.
Той се затътри уморен и безпомощен. Щеше му се на негово място да бяха Локхарт или Жан-Люк. Мръсни комитетски копелета! Глутница гадни главорези!
Стотина метра по-напред Назири вървеше бързо; останалите вече се бяха скрили зад завоя на пътеката, която лъкатушеше между дърветата. Температурата беше един градус под нулата, снегът скърцаше под краката. На Скот му стана топло в пилотския гащеризон, изпитваше известно неудобство да ходи със специалните си обувки за полети, потропваше раздразнено и се опитваше да настигне Назири, но не успяваше. Снегът бе натрупал отстрани на пътеката и по дърветата, небето синееше. До селото оставаше по-малко от километър по виещата се пътека.
Яздек беше разположен на малко плато, добре скътано от силните ветрове. Колибите и къщите бяха построени от дърво, камък и кирпич, скупчени около площада с малката джамия. За разлика от повечето села то бе заможно, разполагаше с достатъчно дърва за зимата, наоколо се въдеше много дивеч. Яздек имаше кооперативни стада овци и кози, няколко камили, тридесет коня и разплодни кобили, с които се гордееше.
Домът на Ничак хан представляваше двуетажна къща с покрив от плочи, с четири стаи — беше по-голяма от другите и се намираше точно до джамията.
До нея се намираше училището — най-модерната сграда в селото. Том Локхарт беше проектирал простата й конструкция и бе убедил Макайвър да финансира строителството миналата година. Допреди няколко месеца училището се ръководеше и стопанисваше от един млад човек от Учителския корпус на шаха — почти всички жители на селото бяха неграмотни. Когато шахът избяга, младежът изчезна. От време на време Том Локхарт и някои други от базата организираха там събирания, които представляваха повече куп въпроси и отговори — отчасти в името на добрите отношения, отчасти за запълване на свободното от полети време. Тези сбирки бяха много посещавани и от възрастни, и от деца — Ничак хан и жена му държаха на това.
Докато слизаше по склона, Скот видя как останалите влизат в училището. Пред входа беше паркиран камионът, докарал Зелените ленти. Селяните се събираха на групички и мълчаливо наблюдаваха. Мъже, жени, деца — всичките невъоръжени. Жените в Кашкай не носеха нито фереджета, нито чадори, а разноцветни роби.
12
Разбра ли (ит.). — Б.пр.