Бъдеще [bg]

Двама бойци от спецчастите в брони и шлемове товарят на носилка Ел, мушкат го с главата напред в черен чувал, избърсват си ръцете. Горкият Ел.

Стоим и чакаме всичко да свърши.

Рокамора го отвеждат. Той се обръща, хвърля последен поглед през рамо, кима ми. Оставаме двамата с Берта - насред цеха, засипан с измрели скакалци; насекомите явно са ги убили с газ. Роботи изгребват скакалците, отровили се от своята свобода, и ги карат към саркофазите за утилизиране - те сега не могат да се използват за храна.

Тук няма никого от скуата на отец Андре. Всички са ги прибрали; на Луис, Сара, Инга -инжекции; Георг и Борис, фантазьорите, които измисляха как да се оправи всичко в нашето заклинено рушащо се мироздание - интернат, за да ги форматират. Наташа, която пееше „Небе-небе-небе“ - в интернат, за да се учи да отнема деца от родителите им и да инжектира старост на спящите.

А аз държа дъщеря си в ръце. При мен не идва никой, никой не ми я отнема. Правя крачка към изхода, после още една и още една - никой не се опитва да ме спре; сякаш изобщо не ме забелязват.

И все пак аз се движа бавно, боейки се да не скъсам с твърде рязко движение този сапунен мехур, който ме прави невидим и неуязвим. Покрай Безсмъртните с маски, които се точат във фронт пред черния чувал и извръщат от мен своите процепи, покрай дебелите смешни сапьори, блъскащи се в своята безтегловност, покрай непознати хора с цивилно облекло, които снимат разгромения цех с дребни шпионски камери, покрай пулещите се иззад стъклата към фототапетите скакалци, на които им е провървяло, че никой не ги е освободил.

Берта върви след мен със ситни крачки като кученце на каишка; наистина тя няма къде другаде да се дене или си мисли, че обещанието за свобода, което й е дал Шрайер, е прикрепено към онова, което даде на мен.

- Трябва да се скриеш - казвам на Берта. - Бягай.

Но тя продължава да ситни след мен.

Подемникът идва празен, ние с Берта сме единствените му пътници и двамата общо заемаме една хилядна част от него. Вървим спокойно, сякаш в „Промпарк“ не се е случило нищо, сякаш никой не знае за нашето съществуване. Никакви репортери, никакво отцепване на района. Комуникаторът ми се е изключил, никой не може да ми се обади. А и кой би поискал?

Пристигаме на товарния терминал - тук е тъмно както винаги. Донасяме светлината със себе си, сядаме безмълвно на половинкилометровата пейка. Чакаме влака. Крановете и конвейерите продължават да работят. Сигурно и минута преди края на света все така ще си работят в обичайния режим.

Дъщеря ми спи, не чува тракането на контейнерите и бученето на електромоторите.

Интересно, как ли се казва тя?

Двамата с Берта седим почти с гръб един към друг, тя се е извърнала - извадила е едната си гръд и ми изцежда мляко за из път

Долита сияещ влак, пълен с народ, всички се изливат право върху нас. Ето ги - журналята, кибиците, полицаите. Понасят се като табун покрай нас, но ние успяваме да се прегърбим, да скрием децата. Пренасяме ги контрабандно в изпразнените вагони. Потегляме от „Промпарк“