Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Изглежда, че съм направил грешка, като съм ви свалил на обитаема земя, Еъртън.
— Изглежда, капитане.
— Вие ще ме заместите на този пустинен остров. Дано тук да се разкаете за злото, което сте извършили.
— Дано! — отговори Еъртън спокойно.
След това Гленарван се обърна към боцмана и го запита:
— Еъртън, настоявате ли на решението си да бъдете стоварен на необитаем остров.
— Да, милорде.
— Отговаря ли ви остров Табор?
— Напълно.
— Тогава чуйте моите последни думи. Тук вие ще бъдете далеч от всяка земя и без възможност да влезете във връзка с други хора. Чудесата са редки и вие няма да можете да избягате от този остров, на който ви оставя „Дънкан“. Ще бъдете сам, но няма да бъдете нито загубен, нито забравен, както беше капитан Грант. Колкото и да не заслужавате да ви помнят хората, хората ще си спомнят за вас. Аз знам къде сте, Еъртън, знам къде мога да ви намеря и никога няма да забравя това.
— Много съм ви признателен, ваша светлост — отговори просто Еъртън.
Това бяха последните думи, които си размениха Гленарван и боцманът.
Лодката беше готова. Еъртън слезе в нея.
Джон Манглс бе предварително наредил да се пренесат на острова няколко сандъка консерви, сечива, оръжие и известен запас от сачми и барут.
Тъй боцманът получаваше възможност да работи и чрез труд да се прероди. Нищо не му липсваше, дори и книги.
Настъпи часът на раздялата. Екипажът и пътниците бяха застанали на палубата. Мнозина бяха със свити сърца. Мери Грант и леди Елена не можеха да сдържат вълнението си.
— Необходимо ли е това? — попита младата жена мъжа си. — Нима наистина трябва да изоставим този нещастник.
— Трябва, Елена! — отговори лорд Гленарван. — Това е изкуплението.
В този момент лодката, управлявана от Джон Манглс, се отдели от кораба. Еъртьн, застанал прав, все тьй безучастен, свали шапката си и поздрави важно.
Гленарван също свали шапка, а след него и целият екипаж, като пред умиращ. Лодката се отдалечи всред гробно мълчание.
Когато стигнаха до острова, Еъртън скочи на пясъка, а лодката се върна на кораба.
Беше четири часа след пладне. От кърмовия дек пътниците можеха да видят боцмана с кръстосани ръце, застанал неподвижно като статуя върху една скала и вперил поглед в кораба.
— Ще тръгваме ли, милорде? — попита Джон Манглс.
— Да, Джон — отговори живо Гленарван, който беше развълнуван, но се стараеше да не се издаде.
— Пълен напред! — извика Джон на механика.
Парата засвири в паропроводите, витлото удари водата и в осем часа последните възвишения на остров Табор изчезнаха в сянката на нощта.
Глава XXII
ПОСЛЕДНАТА РАЗСЕЯНОСТ НА ЖАК ПАГАНЕЛ
На 18 март, единадесет дни след като напуснаха остров Табор, пред „Дънкан“ се показа американският бряг и на другия ден яхтата пусна котва в залива Талкауано.
Връщаше се тук след петмесечно пътуване, през което, следвайки непрекъснато тридесет и седмия паралел, бе обиколила света. Участниците в тази паметна експедиция без прецедент в летописите на Traveller’s Club бяха преминали през Чили, Пампасите, република Аржентина, Атлантическия океан, островите Тристан д’Акуня, Индийския океан, Амстердамските острови, Австралия, Нова Зеландия, остров Табор и Тихия океан. И техните усилия не бяха останали безплодни: те връщаха в родината им корабокрушенците от „Британия“.
Нито един от тези смели шотландци, тръгнали при повика на своя лорд, не липсваше при проверката. Всички се връщаха в своята стара Шотландия и тази експедиция напомняше битката „без сълзи“ от старата история.
След като поднови запасите си „Дънкан“ тръгна покрай бреговете на Патагония, обиколи нос Хорн и навлезе в Атлантическия океан.
Никое пътуване не е минавало тъй благополучно. Яхтата сякаш беше натоварена цялата с щастие. На кораба вече нямаше тайни, не бяха тайни дори и чувствата на Джон Манглс към Мери Грант.
И все пак имаше една тайна, която продължаваше да интересува Мак Набс. Защо Паганел винаги беше херметически загърнат в дрехите си и на врата си носеше шалче, което стигаше до ушите му? Майорът гореше от желание да узнае причините на тази странна прищявка. Трябва да се признае обаче, че въпреки разпитванията, намеците и подозренията на Мак Набс Паганел не се разкопча нито веднъж.
Не се разкопча дори и когато минаваха през екватора и смолата в шевовете на палубата се стопи от горещината, достигаща петдесет градуса.
— Той е толкова разсеян. Сигурно мисли, че е в Санкт Петербург — казваше майорът, като гледаше географа, загърнат с широка пелерина, сякаш живакът бе замръзнал в термометъра.