Книгата на живота

— Не мога. Аз съм преподавател! — възразих.

— Ще съставяш графика на срещите на Паството според лекциите си. Стига да отговаряш на имейлите си — с шеговита строгост каза Болдуин, — не би трябвало да имаш проблем с комбинирането на отговорностите. Достатъчно дълго пренебрегвах фамилните въпроси. Освен това съм воин, а не политик.

Погледнах умоляващо Матю, но той нямаше намерение да ме спасява точно от тази беда. На лицето му бе изписана гордост, а не желание да защитава.

— Ами сестрите ти? — предложих, мислейки трескаво. — Веран със сигурност не би имала нищо против.

— Беше по нейно предложение — отговори Болдуин. — В края на краищата, ти също си моя сестра.

— Значи е решено. Даяна ще поеме Паството, докато не се умори от работата. — Изабо ме целуна по едната буза, после по другата. — Само си помисли колко ще се разстрои Жербер, когато открие какво е направил Болдуин.

Все още замаяна, пъхнах ключа обратно в джоба си.

— Какъв прекрасен ден само — въздъхна Изабо, загледана навън към пролетното слънце. — Хайде да се разходим в градината преди вечеря. Ален и Март са приготвили пиршество, при това без помощта на Фернандо. Поради това Март е в изключително добро настроение.

Фамилията тръгна към изхода, като се смееше и бъбреше. Матю предаде Бека на Сара.

— И не се бавете много — заръча Сара.

Щом останахме сами, Матю ме целуна с настойчива жажда, която постепенно се превърна в нещо по-дълбоко и не така отчаяно. Това ми напомни, че кръвожадността му все още не беше напълно под контрол и отсъствието ми е взело своето.

— Всичко наред ли беше във Венеция, mon coeur? — попита той, когато си възвърна равновесието.

— Ще ти разкажа всичко по-късно — отвърнах. — Трябва обаче да те предупредя. Жербер е замислил нещо лошо. Опитваше се да ме препъне на всяка крачка.

— Да не би да очакваше нещо друго? — Матю тръгна към останалите от семейството. — Не се безпокой за Жербер. Ще разберем каква игра играе, няма страшно.

Нещо неочаквано привлече погледа ми. Заковах се на място.

— Даяна? — Матю погледна назад към мен и се намръщи. — Идваш ли?

— След мъничко — обещах аз.

Той ме изгледа странно, но излезе.

— Знаех, че първа ще ме видиш. — Гласът на Филип бе като шепот и все още можех да видя ужасните мебели на Изабо през силуета му. Но това нямаше никакво значение. Той бе съвършен — цял, усмихнат, очите му искряха весело, изпълнени с обич.

— Защо аз? — попитах.

— Сега Книгата на живота е у теб. Повече не се нуждаеш от помощта ми. — Погледът му срещна моя.

— Съглашението... — започнах.

— Чух. Чувам повечето неща. — Усмивката на Филип стана още по-широка. — Гордея се, че едно от децата ми го унищожи. Справи се чудесно.