Книгата на живота

Този път Джанет Гоуди чакаше с мен. Двете прегледахме тезата си за последен път и си представяхме какви аргументи ще бъдат изложени срещу нея, а безценните домашни костенурки на Матю се тътреха и подхлъзваха по чакълените пътеки в преследване на някой вкусен комар.

— Време е да тръгваме — обяви Маркъс точно преди камбаните да започнат да отброяват четири. Той и Фернандо щяха да ни съпроводят до Изола дела Стела. По-рано двете с Джанет се опитахме да уверим останалите от фамилията, че спокойно ще се оправим и сами, но Матю не искаше и да чуе.

Членовете на Паството бяха същите като на януарската среща. Агата, Татяна и Осаму ми се усмихнаха окуражително, макар че посрещането на Зидони фон Борке и вампирите бе определено ледено. Сату се вмъкна във вътрешния двор в последния момент, сякаш се надяваше, че ще остане незабелязана. Самоуверената вещица, която ме бе отвлякла от градината на Сет-Тур, вече я нямаше. Преценяващият поглед на Зидони показа, че преобразяването на Сату не е останало скрито, и заподозрях, че скоро ще има промяна в представителството на вещиците.

Пресякох двора и отидох при двамата вампири.

— Доменико. Жербер — поздравих ги с кимване.

— Вещица — подигравателно отвърна Жербер.

— При това Дьо Клермон. — Наведох се към него и доближих устни до ухото му. — Не ставай прекалено самонадеян, Жербер. Богинята може и да те е запазила за последния си удар, но не се лъжи. Съдният ти ден наближава. — Отдръпнах се и бях възнаградена с искрица страх в очите му.

Когато пъхнах ключа в ключалката на заседателната зала, изведнъж получих пристъп на deja vu. Вратата се отвори и необичайното чувство се засили. Погледът ми се спря върху уробороса, десетия възел, гравиран на гърба на стола на Дьо Клермон, и сребърните и златните нишки в помещението забръмчаха от енергия.

Всички вещици са научени да вярват в знаците. За щастие, значението на този бе ясно и без нуждата от още магия или сложни интерпретации: Седни на стола си. Мястото ти е тук.

— Откривам заседанието — казах и почуках върху масата, след като стигнах до мястото си.

Върху левия ми пръст имаше широка виолетова ивица. Стрелата на богинята беше изчезнала, след като я използвах да убия Бенджамин, но яркият пурпурен белег, цветът на правосъдието, си остана.

Огледах залата — широката маса, архивите на моя народ и на предците на децата ми, деветте създания, събрали се да вземат решение, което ще промени живота на хиляди като тях по целия свят. Високо горе усетих духовете на онези, които са дошли преди нас, техните смразяващи, побутващи и причиняващи изтръпване погледи.

— Дай ни правосъдие — призоваха те в един глас. — И помни имената ни.

— Победихме — докладвах на членовете на фамилиите Дьо Клермон и Бишъп-Клермон, които се бяха събрали в салона да ни посрещнат на връщане от Венеция. — Съглашението е отменено.