Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Спомни си предишния път, когато бе летяла между кулите на Кредик Шау. Тогава Сейзед дойде да я спаси, ранена и плувнала в кръв. Но този път едва ли щеше да успее да й помогне.
Недалеч от мястото, където се намираше, се издигаше тронната кула. Не беше трудно да я познае — бе осветена от горящи пръстени, чиято светлина се процеждаше вътре. А вътре беше Той. Тя реши да изчака малко, надяваше се, че дори да са там, инквизиторите може да излязат.
„Келсайър вярваше, че Единадесетият метал е ключът“ — помисли си.
Имаше една идея. Щеше да се получи. Трябваше да се получи.
— От този миг — заяви лорд Владетеля с ясен глас — Инквизиторският отдел получава водеща роля в Министерството. Запитванията, които допреди се адресираха към Тевидиан, сега да бъдат насочвани до Кар.
В тронната зала цареше тишина. След събитията от тази нощ принудителите бяха объркани. Лорд Владетеля махна с ръка, за да покаже, че срещата е приключила.
„Най-сетне!“ — помисли Кар и вдигна глава. Усещаше мъчителните, макар и добре познати пулсации в стоманените шипове — но тази вечер болката пораждаше радост. Инквизиторите очакваха това решение от два века. Два века внимателно и почти незабележимо бяха подтиквали процесите на поквара и корупция сред принудителите. И най-сетне успехът бе постигнат. Инквизиторите вече нямаше да се прекланят пред заповедите на по-низши.
Обърна се и погледна усмихнато групата министерски свещенослужители. Наясно беше със смута, който всяваше стоманеният поглед на един инквизитор. Зрението му не беше както някога, но в замяна на това бе получил нещо по-добро. Познания за аломантията, при това от такова високо ниво, че можеше да разглежда света около себе си с невероятна точност.
Почти всичко съдържаше в себе си метали — водата, камъните, стъклото… дори човешките тела. Тези метали обаче бяха в твърде ниска концентрация, за да може да им се въздейства аломантично — ето защо аломантите не можеха да ги долавят.
Но с очите на инквизитор Кар виждаше железните контури на предметите — тънки синкави линии, очертаващи света. Принудителите пред него бяха като маса от синкави сенки, чувствата им — объркване, гняв, страх — си личаха по позата. Объркване, гняв и страх… и трите бяха толкова вкусни. Усмивката на Кар се разшири въпреки умората.
Твърде дълго време вече бодърстваше. Животът на инквизитор изтощаваше тялото му и се налагаше да почива често. Събратята му вече напускаха помещението и се отправяха към стаите за отдих, разположени в непосредствена близост до тронната зала. Щяха да заспят веднага: утре отрано ги очакваха нови екзекуции, а вечерта бе изпълнена с вълнуващи събития.
Кар обаче се задържа в залата. Скоро вътре останаха само той и лорд Владетеля, осветен от петте огромни свещника.
— Най-сетне получи каквото искаше — каза лорд Владетеля. — Надявам се да не ме безпокоиш повече по този въпрос.
— Да, милорд — отвърна Кар и се поклони. — Мисля, че…
Странен звук наруши тишината — тих пукот. Кар вдигна глава и се намръщи. На пода изтрака метално кръгче, завъртя се и спря в краката му. Монета. Той я вдигна, погледна към огромния тъмен прозорец и забеляза в него малка дупка.
„Какво е това?“
Още десетина монети пробиха стъклото, надупчиха го като решето. Въздухът се изпълни със звънтене на метал и пукот на строшено стъкло. Кар изненадано отстъпи.
Цялата долна част на прозореца изригна навътре — стъклото бе толкова отслабено от множеството дупки, че вече не можеше да издържа тежестта си.
Късчета разноцветно стъкло се завъртяха във въздуха, понесоха се като снежен повей пред дребната фигура с развята мъглопелерина и с два черни кинжала в ръцете. Момичето скочи на пода и се подхлъзна за миг върху стъклата, следвана от черните повлекла на мъглите. Претърколи се напред, притеглено от собствената си аломантия, и се завъртя като фурия. А мъглите го обгърнаха, сякаш беше някакъв вестител на нощта.
В следващия миг неканената гостенка се хвърли право към лорд Владетеля.
Вин разпали Единайсетия метал. Както и преди, в мъглите до трона изплува по-ранният вариант на лорд Владетеля.
Вин беше изкатерила стъпалата към подиума, преди инквизиторът да я последва. Лорд Владетеля седеше спокойно и я наблюдаваше леко заинтригувано.
„Две копия в гърдите дори не му направиха впечатление — помисли Вин, докато стъпваше на малката платформа. — Едва ли моите кинжали ще го уплашат“.
Тъкмо по тази причина не смяташе да го напада с тях. Вместо това ги вдигна и ги заби в гърдите на по-ранния му вариант.
Остриетата попаднаха право в целта — и преминаха през нея, сякаш там нямаше никой. Вин се препъна, мина цялата през изображението и едва не падна върху подиума.