Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Обърна се и черното му расо помете пода. Стражниците го последваха, най-вероятно към караулното пред тъмницата.
— О, Сейзед — въздъхна Вин, коленичила до решетките.
— Виждате ли, господарке — отвърна Сейзед с изненадващо ясен глас. — Какво ви казвах за тичането по бельо из града? Ако господарят Доксон беше тук, здравата щеше да ви скастри.
Вин го погледна учудено. Сейзед й се усмихваше.
— Сейзед! — прошепна тя. — Ти си в съзнание?
— Напълно — отвърна той с ясен глас.
— Сейзед — възкликна тя. — Защо си ме последвал? Трябваше да ме зарежеш да сърбам сама каквото съм си надробила!
Той извърна окървавената си глава към нея.
— Господарке — каза съвсем сериозно, — заклех се пред господаря Келсайър, че ще се грижа за вашата безопасност. Терисците не дават лесно подобна клетва.
— Но… не помисли ли, че ще те заловят?
— О, аз знаех, господарке — рече той. — Как иначе щяха да ме доведат при вас?
Вин вдигна глава.
— Да те… доведат при мен?
— Да, господарке. Има само едно нещо, което е общо между Министерството и моя скромен народ. И едните, и другите подценяват нещата, които са постигнали.
Той затвори очи. И изведнъж тялото му започна да се променя. Сякаш… се смали, мускулите му отслабнаха и измършавяха, плътта увисна на скелета.
— Сейзед! — извика Вин и провря ръка през решетките, за да го докосне.
— Всичко е наред, господарке — отвърна той с тих, плашещо отпаднал глас. — Дайте ми само малко време… да събера сили.
„Да събере сили?“ Вин отдръпна ръка и втренчи поглед в него. Изминаха няколко минути. „Възможно ли е…“
Изглеждаше толкова слаб — сякаш силата му, мускулите бяха изсмукани. А може би силата им бе… съхранена някъде другаде?
Сейзед отвори очи. Тялото му започна да се връща към нормалното си състояние, после мускулите му започнаха да нарастват, наедряха и се изпълниха с мощ, станаха по-големи дори от тези на Хам.
Усмихна й се. Сега главата му стърчеше върху дебел мускулест врат. Почти без напън разкъса оковите си. Изправи се — огромен, нечовешки мускулест — съвсем различен от слабия кротък книжник, когото познаваше.
„Лорд Владетеля говори за силата им в дневника си — помисли си тя с почуда. — Пише, че онзи, Рашек, вдигнал сам цяла канара и я запокитил встрани от пътя им“.
— Но те са ти взели накитите! — възкликна Вин. — Къде криеш металите?
Сейзед се усмихна и сграбчи решетката на килията й.
— Поучих се от вас, господарке. Погълнах ги. — И изтръгна решетката.
Тя изтича навън и го прегърна.
— Благодаря ти.
— Има защо — рече той, отиде до вратата, натисна я с длан и тя отхвърча с трясък.
— Побързайте, господарке — подкани я Сейзед. — Трябва да ви изведа на безопасно място.
След миг се появиха двамата стражници, които бяха хвърлили Сейзед на пода, и замръзнаха, втренчили невярващо очи в мускулестото чудовище, в което се бе превърнал.
Сейзед тръгна напред, стиснал един прът от решетките. Изглежда обаче ферохимията му бе осигурила само сила, но не и бързина, понеже се поклащаше тромаво. Двамата стражници побягнаха и се развикаха за помощ.
— Хайде, господарке — подкани я Сейзед и захвърли металния прът. — Силата ми скоро ще се стопи — металът, който погълнах, не беше достатъчно, за да задържи пълен ферохимичен заряд.
И още докато произнасяше тези думи, тялото му започна да се смалява. Вин го подмина и се шмугна покрай него. Помещението на стражниците бе съвсем тясно, вътре едва се побираха два стола. Под единия намери наметало, в което бе загърната вечерята на стражниците. Взе го и го хвърли на Сейзед.
— Благодаря, господарке — каза той.
Тя кимна и надникна в следващото помещение. Беше по-голямо и от него излизаха два широки коридора — единият поемаше надясно. Покрай стената вляво бяха наредени дървени сандъци, а в средата имаше голяма маса. Вин потрепери, като видя засъхналата по нея кръв и острите метални инструменти, подредени отстрани.
„Ето къде ще свършим и двамата, ако не действаме бързо“ — помисли си и махна на Сейзед да мине пред нея.
И замръзна насред крачка, защото видя, че по правия коридор идват войници. Изруга тихо — щеше да ги чуе по-рано, ако имаше калай.
Обърна се. Сейзед тъкмо пресичаше стаята на стражниците. Ферохимичната му сила бе изчезнала и му личеше, че са го бъхтили здравата, преди да го докарат в килията. Едва пристъпваше.
— Вървете, господарке! — изпъшка той. — Бягайте!
„Вин, все още има някои неща, които трябва да научиш за приятелството — прошепна в съзнанието й гласът на Келсайър. — Надявам се някой ден да ги разбереш…“