Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Мъглите се завъртяха около нея, затанцуваха под невидимата музика на аломантията й. Тя умираше. Осъзнаваше го. Вече почти не усещаше болка. Беше смазана и задушена.
Потърси сила в мъглите.
Появиха се две нови линии. Тя извика и Дръпна със сила, каквато не вярваше, че има. Продължи да раздухва желязото, опираше се на Тласъка на лорд Владетеля като на лост, който й беше нужен, за да Притегли гривните му. В сърцето й се смесваха гняв и отчаяние. Всичките й сили се съсредоточиха само и единствено върху това Теглене.
Пютриумът свърши.
„Той уби Келсайър!“
Гривните се откъснаха. Лорд Владетеля извика от болка — тих, далечен звук в ушите на Вин. Натискът внезапно изчезна и тя рухна задъхана, със замъглен поглед. Окървавените гривни издрънчаха на пода, освободени от невидимата й хватка, плъзнаха се по мрамора и спряха до нея. Тя вдигна глава и използва калай, за да проясни зрението си.
Лорд Владетеля стоеше с разширени от ужас очи и окървавена ръка. Пусна Марш и се втурна към нея и към гривните. Но с последните си сили — нали пютриумът се бе изчерпал — Вин ги Тласна и ги запокити покрай него. Той се завъртя изплашен, но успя да види само как изчезват навън през строшения прозорец.
В далечината слънцето вече се подаваше над хоризонта. Гривните се завъртяха на червеникавата му светлина, блеснаха за миг и се стрелнаха надолу към града.
— Не! — изкрещя лорд Владетеля и пристъпи към прозореца. Мускулите му внезапно увиснаха, смаляваха се пред очите й като тези на Сейзед. Той се извърна към Вин, побеснял, но лицето му вече не беше на млад човек. Изведнъж бе остарял поне с десетилетие.
Отново пристъпи към нея. Косата му посивя, под очите му се оформиха торбички и плетеница от бръчки.
Следващата му крачка бе неуверена. Той се разтрепери от тежестта на дълбоката старост, гърбът му се преви, кожата му увисна, косата му почна да капе.
А после лорд Владетеля рухна на пода.
Вин остана да лежи до колоната сякаш безкрайно. Не можеше да мисли.
— Господарке! — обади се глас и изведнъж до нея се появи Сейзед, с плувнало в пот чело. Пъхна нещо в устата й и Вин го преглътна.
Тялото й знаеше какво да прави. Тя машинално разгоря пютриум и усети как силите й се възвръщат. Разпали калай и внезапно нарасналата й чувствителност й се стори като рязко събуждане. Изстена и се взря в загриженото лице на Сейзед.
— Внимателно, господарке — рече той, докато оглеждаше крака й. — Костта е строшена, но както изглежда, само на едно място.
— Марш — промълви изтощено тя. — Виж как е Марш.
— Марш ли? — повтори Сейзед и едва сега видя инквизитора, който се надигаше от пода. — В името на Забравените богове! — възкликна терисецът и забърза към него.
Марш изстена и седна. Притискаше корема си с една ръка.
— Какво… е това…?
И кимна към сгърчената недалеч от тях фигура.
— Лорд Владетеля — отвърна Вин. — Мъртъв е.
Сейзед се намръщи озадачено и се завъртя, стиснал простото си дървено копие. При мисълта, че бе дошъл да се изправи с подобно примитивно оръжие срещу човека, който за малко да убие нея и Марш, Вин поклати глава.
„Разбира се, в известен смисъл ние бяхме също толкова безпомощни. Ние трябваше да сме мъртви, не лорд Владетеля. Аз му свалих гривните. Защо го направих? Защо мога да правя неща, които може и той?
Защо съм различна?“
— Господарке… — бавно каза Сейзед. — Струва ми се, че не е мъртъв. Още е… жив.
— Какво? — попита Вин и се намръщи. Все още й беше трудно да разсъждава трезво. По-късно щеше да подреди всичко в главата си. Сейзед обаче беше прав — сгърчената фигура не беше мъртва. Всъщност дори се движеше — пълзеше мъчително по пода към разбития прозорец. Към мястото, където бяха изчезнали гривните.
Марш се изправи и махна на Сейзед, че няма нужда от помощта му.
— Аз ще се оправя. Погрижи се за момичето.
— Да, помогни ми да стана — помоли Вин.
— Господарке… — почна неодобрително Сейзед.
— Моля те, Сейз.
Той въздъхна и й подаде дървеното копие.
— Вземете, да се подпирате.
Тя го взе и Сейзед й помогна да се изправи.
Вин се подпря на копието и закуцука след Марш и Сейзед към лорд Владетеля. Пълзящата фигура стигна края на помещението, откъдето през разбития прозорец се виждаше градът.
Под краката на Вин изхрущя натрошено стъкло. Долу се чуваха радостни възгласи, макар че тя не виждаше хората, които ги надаваха, нито знаеше какво аплодират.
— Слушай — рече Сейзед. — Послушай ти, който беше наш бог. Чуваш ли ги как викат? Тези викове не са за теб — тези хора никога не са ти се възхищавали. Тази вечер са намерили нов водач, нов източник на гордост.