Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Съжалявам — прошепна тя, все още притисната към него.
— Е, нищо де — успокои я той малко смутено. — Ах, Валет. Какво е станало с дрехите ти?
— Ей до онзи сандък са. — Тя посочи. — Елънд, как ме намери?
— Твоят приятел, майстор Доксон, ми каза, че си заловена в двореца. А този достоен мъж — мисля, че се казва капитан Горадел — ме осведоми, че познава двореца и ще ме отведе при теб. С негова помощ — и като благородник с висок сан — влязох в двореца без затруднения и тогава чухме някой да вика откъм тези коридори. Знаеш ли, Валет, би ли си облякла дрехите? Видът ти е доста… разсейващ.
Тя продължаваше да му се усмихва.
— Ти ме намери!
— Не че имаше нужда от мен… доколкото успях да установя.
— Това няма значение — рече тя. — Ти се върна. Никой досега не се е връщал за мен.
Елънд я погледна и се намръщи озадачено.
Приближи се Сейзед, носеше пелерината и дрехите на Вин.
— Господарке, трябва да тръгваме.
Елънд кимна.
— Да. В града цари хаос. Скаа се вдигнаха на бунт! — Млъкна и я погледна. — Но ти сигурно вече го знаеш.
Вин кимна и най-после го пусна.
— Аз помогнах да започне бунтът, Елънд. Но ти си прав, че сега цари хаос. Тръгни със Сейзед — повечето водачи го познават. Няма да ти направят нищо, ако се застъпи за теб.
Елънд и Сейзед я гледаха, свъсили чела, докато нахлузваше панталоните. В единия джоб откри обицата на майка си и си я сложи.
— Да тръгна със Сейзед? — повтори Елънд. — Ами ти?
Вин облече ризата. Погледна нагоре и почувства… него, през зидарията, високо над нея. Беше тук. Твърде силен. Сега, след като се бе изправяла срещу него, имаше представа за силата му. Бунтът на скаа беше обречен, докато лорд Владетеля бе жив.
— Имам друга задача, Елънд — каза тя и взе мъглопелерината от ръцете на Сейзед.
— Нима си мислите, че можете да го победите, господарке? — попита терисецът.
— Трябва да опитам — отвърна тя. — Единайсетият метал действа, Сейзед. Аз… видях нещо. Келсайър беше убеден, че той ще ни разкрие някаква тайна.
— Но… господарке… лорд Владетеля…
— Келсайър умря, за да вдъхнови този бунт — заяви твърдо Вин. — Трябва да се погрижа той да успее. Това е моята част, Сейзед. Келсайър не го знаеше, но аз го разбрах. Трябва да спря лорд Владетеля.
— Лорд Владетеля? — повтори слисано Елънд. — Но, Валет, той е безсмъртен!
Вин го прегърна и го целуна.
— Елънд, твоето семейство доставяше атиум на лорд Владетеля. Знаеш ли къде го държи?
— Да — отвърна той объркано. — В съкровищницата, пада се на изток оттук…
— Трябва да вземеш този атиум, Елънд. Новото правителство ще се нуждае от средства — и сила, — ако иска да се задържи срещу първия благородник, събрал своя армия.
— Не, Валет — поклати глава Елънд. — Трябва да те отведа на безопасно място.
Тя му се усмихна и се обърна към Сейзед. Терисецът й кимна.
— Няма ли да ми кажеш, че не бива да отивам? — попита го тя.
— Не — рече той тихо. — Боя се, че сте права, господарке. Ако лорд Владетеля не бъде победен… Не, няма да ви спирам. Само ще ви пожелая късмет. И ще се върна да ви помогна веднага щом отведа младия Венчър на безопасно място.
Вин кимна, усмихна се на разтревожения Елънд, после вдигна глава. Към тъмната сила, която я очакваше горе и пулсираше с отегчена угнетеност.
Разпали мед и отхвърли Усмиряващото въздействие на лорд Владетеля.
— Валет… — повика я тихо Елънд. — Ти…
Тя се обърна към него.
— Не се тревожи. Мисля, че знам как да го убия.
38.
Такива са страховете ми, докато дращя със скована от студ ръка в навечерието на прераждането на света. Рашек ме гледа. Той ме мрази. Пещерата е над мен. Пулсира. Пръстите ми треперят. Не от студ.
Утре всичко ще свърши.
Вин се Тласкаше нагоре, извисяваше се над Кредик Шау. Около нея стърчаха кули и бойници, като сенчести зъби на някакво призрачно чудовище. По някаква причина я накараха да си спомни за Келсайър, проснат мъртъв на улицата, с щръкнало от гърдите копие.
Мъглите се въртяха и кълбяха около нея. Бяха доста плътни, но калаят й позволяваше да вижда бледото сияние на хоризонта. Утрото наближаваше.
Под нея ярка светлина озаряваше една сграда. Вин се улови за един тънък връх и се завъртя около хладната му метална обшивка, за да огледа наоколо. Хиляди факли пламтяха в нощта, подскачаха като светулки и се събираха към двореца на огромни вълни.
„Дворцовата охрана няма да устои на такава сила — помисли тя. — Но като си пробиват път с бой към двореца, бунтовниците само приближават собствената си гибел“.