Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
— А, Ли Юан! Чудех се кога ли ще дойдеш.
Седеше в беседката с изглед към един от малките водопади. Клонки на клена засенчваха чертите й, но той виждаше, че тъмната й коса е сплетена в сложна прическа — гладките букли бяха прикрепени с гребенчета от слонова кост, не по-големи от нокътя на палеца му. Беше облечена в сетре за езда до кръста, с извити краища и висока яка — сатенът бе в нежен лавандулов цвят със съвсем тъничко черно ръбче, а панталоните й за езда бяха от тъмносиня коприна, почти по тялото й. Ботушите й бяха от ярешка кожа, боядисана в цвета на панталона.
— Може ли да седна при тебе, Фей Йен?
— Почакай там, Ли Юан. Аз ще дойда. Тук е доста горещо. Защо не слезем на терасата?
Той се поклони и се отстрани, за да мине тя. Долови аромата й за първи път през този ден. МЕЙ ХУА. Сливов цвят. Заситни по пътеката след нея.
— Как е твоят баща, Йин Цу?
Тя се засмя.
— Добре е. И онзи ден, когато ме попита, пак беше добре. И тримата ми братя също са добре, знам, че ще ме питаш и за тях — тя спря и наведе глава към него. — Хайде да зарежем официалностите, а, Ли Юан? Всичко това толкова бързо ме отегчава!
Една птичка прехвръкна над главите им от клонче на клонче и отвлече за миг вниманието им. Сведоха глави надолу едновременно. Погледите им се срещнаха и те се разсмяха.
— Добре — каза той. — Но пред хора…
Тя леко докосна ръката му.
— Пред хора ще се държим както винаги — тя вдигна брадичката си като някой стар, вдървен придворен. — Ще сме стегнати като корсета на министър!
Той се изкикоти — не можа да се сдържи, после забеляза, че и тя му се усмихва.
— Ела, Юан. Нека слезем долу.
Позволи му да я хване под ръка. Каменното стълбище се виеше стръмно надолу по склона и завършваше с малък каменен мост. Но мостът бе достатъчно широк да мине само един човек. Ли Юан мина пръв, след това се обърна и протегна ръка да й помогне.
Тя пое ръката му и го остави да я притегли към себе си, леко се докосна до него, обърна се и го погледна. Слънцето огря лицето й за първи път, откакто я бе видял в беседката.
— Какво е това?
Тя се усмихна и забеляза как я гледаше.
— Това е МИЯН ЙЕ. Белег за красота, нищо повече. Защо, не ти ли харесва?
Той лекичко поклати глава — не му харесваше да вижда нищо несъвършено в нея.
— Ето ти, избърши го!
Той взе копринената кърпичка, която му подаде, и веднага забеляза, че е същата като онази, която бе под възглавницата в стаята му. Въздържайки се от изкушението да я поднесе към лицето си, той протегна ръка и се опита да докосне белега, но Фей Йен се разсмя и бутна ръката му.
— Ела тук, Ли Юан! Как ще успееш чак оттам? Трябва да държиш бузата ми, докато го търкаш! Няма да е лесно, да знаеш!
Той се приближи, хвана нежно лицето й и го извърна — почти го беше страх да не я заболи. Сега тялото му се докосваше до нейното, той усещаше топлината й и уханието на сливов цвят по дрехите й. Усети как по гръбнака му премина тръпка, после започна да търка — отначало нежно, след това — по-силно — близваше коприната и търкаше бузата й. Най-накрая изтри белега.
И през цялото време тя го гледаше със странен, неразгадаем израз в тъмните си очи. Усещаше дъха й — топлия й дъх по шията си, мекото повдигане на гърдите й под плътно прилепналото сетре, топлото пулсиране на тялото й там, където докосваше неговото.
Потръпна, отдръпна се назад, за момент сведе очи и погледна ръката си, сякаш не беше негова. След това се стегна и й протегна кърпичката.
Усмивката и отговорът й го накараха да пламне.
— Задръж я. Да си имаш две.
Той преглътна, усмихна се и направи лек благодарен поклон.
На терасата тя опря ръце на парапета и се загледа към езерото.
— Язди ли ти се още?
Той отмести очи и леко се изчерви — беше си спомнил какво му бе казала Перлено сърце.
— Какво има? — тя го докосна нежно по рамото.
— Нищо — той се засмя и смени темата. — Спомняш ли си онзи ден на другия бряг на езерото? Онзи прием?
Тя погледна натам и кимна с полуотворена уста — виждаха се съвършените й бели зъбки.
— Онзи ден, когато оставих Хан да ме победи на стрелба с лък.
За миг замълчаха — въздухът между тях се насити със странна смесица от емоции. После тя отново се обърна към него и се усмихна:
— Хайде да отидем там. Нещо не ми се язди много. Нека се поразходим и си поговорим за добрите стари времена, а, Ли Юан?
Той я погледна срамежливо и се усмихна.
— Добре. С удоволствие. С най-голямо удоволствие.
Дълго след като Ли Юан си бе тръгнал, Фей Йен стоеше там, на брега на езерото, и замислено съзерцаваше водата.
Беше си помислила, че ще е забавно да си поиграе на старата игра: да пофлиртува с него и може би по-късно, на някое тайно местенце, далече от надничащи очи, да го запознае с удоволствия, много по-изтънчени от тези, които можеха да му предложат прислужничките му. Но Ли Юан искаше повече. Много повече, въпреки че беше невъзможно.