Спомени от лед

Трескава и гореща, пъпчивата кожа потръпваше като мокър чувал, пълен с камъни. Тялото на Майката излъчваше пареща очите мазнина. Беше се просмукала в дрипите, покриващи Ток-младши, и той се беше хлъзнал между гънките на плътта, докато грамадното издуто туловище на К’Чаин Че’Малле пристъпваше бавно по грапавия под; масивните ръце го притискаха в свирепа прегръдка.

В пещерата цареше мрак. Проблясъците на светлина, които зърваше понякога, идваха по-скоро отвътре. Илюзии за някогашни спомени. Откъслечни сцени, за ниски хълмове с прежълтяла трева, окъпани от топлите лъчи на слънцето. Силуети, уловени на ръба на полезрението. Някои бяха с маски. Една от тях бе само мъртва кожа, изпъната върху грубите кости. Друга беше… красотата. Съвършенството. Не можеше да повярва на никоя от тях. Лицата бяха лица на собствената му лудост, извисяваха се, все по-близо, надвесваха се над рамото му.

Когато го обземеше сънят, сънуваше вълци. На лов. Но не за храна, а за да причинят… нещо друго; не знаеше какво. Плячката се скиташе самотна. Плячката побягваше, щом го видеше. И той я гонеше, с братя и сестри от двете му страни. Неуморен. Левгите летяха под здравите му лапи. Дребното уплашено същество не можеше да му избяга. Той и ближните му го приближаваха, изтощаваха го по склоновете на хълмовете и накрая то се олюля и рухна. Обкръжиха го.

И докато приближаваха, за да направят… каквото трябваше да направят… плячката изчезна.

Шок — и отчаяние. Много пъти.

Той и ближните му започваха да кръжат около мястото, където бе паднала тя. Вдигаха глави към небесата и скръбният им вой изригваше от гърлата им. Непрестанен вой. Докато Ток-младши не се събудеше в прегръдката на Майката, в душния въздух в пещерата, кънтяща сякаш от глъхнещия ек на воя му. Тогава създанието стягаше прегръдката си. Хленчеше и душеше тила му със зъбатата си муцуна с дъх на сладко мляко.

Циклите на живота му. Сън, след него — будни часове, накъсани от халюцинации. Замъглени сцени с фигури, огрени от златна слънчева светлина, илюзията, че е бебе в ръцете на майка си, че суче от гръдта й — Матроната нямаше гърди и той знаеше, че това е илюзия, но тя все пак го обладаваше — а когато започваше да опразва мехура и червата си, тя го отделяше от себе си, за да не я оцапа. После го облизваше да го почисти, жест, който го лишаваше и от последните късчета достойнство.