Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Без да обръща внимание на сълзите, стичащи се по оцапаното й с кал лице, Щит-наковалня бавно закрачи към купчината броня в ъгъла. След миг вестоноската се обърна, отвори широко вратата и затича по коридора.
Итковиан спря, погледна спящите лечители и зашепна:
— Аз съм носачът на скръбта на Финир. Аз съм клетвата му въплътена. Това, и всичко, което следва. Все още не сме свършили тук. Все още не съм свършил. Не ще се огъна пред нищо.
И се изправи отново. С изопнато лице. Безизразен. Болката му се върна. Скоро щеше да бъде все едно.
Сто тридесет и седем обрамчени със стомана лица гледаха Щит-наковалня. През леещия се дъжд той също оглеждаше плътните им редици сред тъмната улица. Бяха останали два бойни коня — неговият, с червена, незараснала рана на гърдите, но с неугаснал пламък в очите — и черният на Брукалаян. Вестоноската държеше юздите и на двата.
Ивици разкъсана ризница бяха стегнали пострадалото му коляно — можеше да го сгъва достатъчно, за да върви и язди — и осигуряваха добра опора, когато стоеше на място. Скъсаната ризница я бяха закърпили с медна жица; тежестта на ръкава се усещаше само на лявата ръка, силата в нея все още беше малка, а кожата между врата и рамото му се беше изпънала гореща над зашитата рана. Бяха стъкмили кожени ремъци, които да държат ръката му под ъгъл, щом вдигне щита.
— Сиви мечове — обърна се към бойците Щит-наковалня. — Чака ни работа. Нашият капитан и сержантите й ви организираха по отделения. Тръгваме към двореца на принца. Пътят не е дълъг. Изглежда, че врагът се е струпал главно около Хомота. Ако се натъкнем на плячкосващи банди, то те ще са малки и най-вече тенесковри, тоест — зле въоръжени и необучени. Е, да тръгваме — в пълна готовност. — Обърна се към единствения си капитан — жена, само допреди няколко дни главен сержант, отговаряща за обучението на новобранците. — Подредете отделенията.
Жената кимна.
Итковиан тръгна към коня си. Бяха донесли един каменен блок, за да може по-лесно да се покатери на седлото. Той взе юздите от вестоноската и я погледна.
— Капитанът ще върви с войниците си. Конят на Смъртния меч трябва да се язди. Ваш е. Ще усети годността ви в ездата по стойката и ще реагира така, че да ви опази. На ваше място не бих си позволил да не му се подчинявам в това.
Младата жена примигна и кимна.
— Хайде. Яхвайте го и тръгвайте до мен.
Рампата, отвеждаща към тесния сводест портал на палата на Джеларкан, беше пуста. Самите порти бяха разбити. От преддверието зад нея струеше смътна светлина от факли. Нито един войник не стоеше по стените. Освен барабанящия дъжд пълна тишина посрещна Итковиан и неговите Сиви мечове.
Предните отделения бяха разузнали и потвърдиха, че няма противници. Нито защитници. Нито трупове.
Черен дим и съскаща сива мъгла се надигаха отвсякъде, а дъждът се лееше на порой. Всички шумове от боеве из града бяха заглъхнали.
Брукалаян бе поискал три седмици. Итковиан му беше дал по-малко от три дни. Истината го гризеше отвътре, сякаш някое острие на стрела беше все още в тялото му — невидяно от резачите, — впиваше се в корема му, стискаше с болката си сърцето му.
„Но още не съм свършил.“
Тези думи го крепяха. С изправен гръб, със стиснати зъби. Отпрати през портала с жест на облечената си в стомана десница първите отделения. Те се скриха, после една жена дотича по рампата.
— Сър — докладва задъхано тя, — вътре има тенесковри. В главната зала, според мен. Викове и шум, като от пир.
— Подстъпите охраняват ли се? — попита Щит-наковалня.
— Трите, които намерихме — не, сър.
Към главната зала на Джеларкан имаше четири входа. Двукрилите врати срещу портата в другия край на преддверието, два странични портала на самата зала, водещи към гостните и стаята за стражата, и един тесен, закрит със завеса проход зад трона на принца.
— Добре. Капитане, поставете по едно отделение от всяка страна на входовете. Тихо. Шест отделения да останат тук, при портата. Останалите пет — с мен.
Слезе внимателно, като измести тежестта повече върху здравия крак. Все пак острата болка го жегна в гръбнака и той залитна. Вестоноската също беше слязла и пристъпи към него. Той си пое дъх и я погледна.
— Подайте ми щита.
С помощта на още един войник тя стегна бронзовия щит на лявата му ръка и прехвърли през рамото му кожения ремък.
Щит-наковалня смъкна забралото на шлема и извади меча от ножницата. Капитанът раздаваше команди на строените пет отделения.
— Тези с арбалетите — във втората редица, стойте ниско със заредени оръжия, но снишете и тях. Първият ред, застъпете щитовете, мечовете готови. Смъкнете забралата… Сър, готови сме — обърна се тя към Итковиан.