Музиката на тишината
- Автор: Ротфусс Патрик
- Серия: Хрониките на Кралеубиеца #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-840-1
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Музиката на тишината». Краткое содержание книги:
Дълбоко под Университета има тъмно и загадъчно място. Малцина знаят за него, то е мрежа от древни коридори и изоставени помещения. Единственият му обитател е млада жена, която е устроила живота си в сърцето на това забравено място. „Музиката на тишината“ надниква в сладко-горчивите дни на Аури, проследява стъпките и мислите й. Едновременно изпълнена с радост и натрапчива, тази история е шанс да видиш света през нейния поглед. И да научиш неща, които само Аури знае. Съставена от тайни и мистерии, това е историята на странно момиче, което се опитва да живее в странен свят.
Аури се върна в Покривалото, но избра по-дългия път, така че да избегне Ван и срещата с огледалото си, в което нямаше никакво желание да се оглежда. Щом влезе в Порт, веднага осъзна, че почти нищо не е на правилното си място. Разбира се. Просто денят беше такъв.
Тя тръсна лампата върху масата по-силно, отколкото трябваше, от което пламъкът й подскочи нависоко. Сетне направи всичко по силите си, за да въдвори ред в стаята. Самодивата бутилка да стои така близо до потайностите на книгата с кожена подвързия и неразрязани страници? Не. Мястото й беше сам-самичка в най-отдалечения край на горната полица. Смолата имаше нужда от лично пространство. Бурканът с тъмносините дафинови плодове отиде обратно на масичката в ъгъла. Мъничката каменна фигурка самодоволно се настани върху шкафа за вино, сякаш беше нещо повече от всички останали.
Само чисто новата й пчелна пита си остана на мястото. В стремежа си да се почувства по-добре Аури едва не си отчупи малка хапка от нея. Колкото и да беше егоистично, тя беше напълно способна да го направи. Успя да се въздържи само защото не искаше да я докосва, докато беше в такова отвратително настроение.
Когато вече нямаше какво повече да оправи, взе лампата и влезе в Покривалото. Бързо подреди разпилените кибритени клечки и захвърлената кутия от кедрово дърво, които намери на пода. Зъбното колело си беше добре. Както и съвършеното й листо. И каменната й кутия. И пръстенът от есенно злато. И бурканът от сиво стъкло, пълен с лавандула. Всичко беше наред. Тя почувства как бавно започва да се отпуска.
И тогава видя одеялото си. Нейното съвършено одеяло, което самичка беше направила по възможно най-правилния начин. Беше се усукало на леглото, а единият му край беззащитно се беше отпуснал на пода.
Аури стоя дълго време, без да помръдва. Струваше й се, че всеки миг ще се разплаче, но не успя да открие в себе си повече сълзи. Беше пълна с натрошено стъкло и репеи. Беше изморена и разочарована от съвсем всичко. И я болеше ръката.
Но не й бяха останали повече сълзи.’Затова взе одеялото и го занесе в Талазите. Намери подходяща и чиста медна тръба и го провеси по средата на тунела, така че непрестанното течение развяваше краищата му и го поклащаше напред-назад. Одеялото се изду от вятъра, но нищо повече.
Аури се намръщи и се приближи да свали одеялото от тръбата. Но тъй като беше невнимателна, повей на вятъра угаси лампата й. Наложи се да използва още една от скъпоценните си кибритени клечки, за да я запали отново.
Щом Талазите отново се обляха в трептящата светлина, Аури взе одеялото, обърна го наопаки и пак го преметна през тръбата. Но не. Нямаше никакво значение от коя страна е сложено.
Сетне тя се изкачи към Старите железници и намери онази решетка, която най-силно обичаше светлината на луната. Бледата й светлина се спускаше от нея като кокичета, като сребърно копие. Аури разстла одеялото си под нея, така че цялото да се окъпе в лунната светлина.
И това не помогна.
Тя върна одеялото обратно по целия път през Отбраното. Занесе го на върха на Чертежите, хвърли го надолу и се наведе да проследи пътя му през лабиринта от жици. Малко преди да падне на дъното, то се закачи на жица и лекичко заподскача нагоре-надолу. Тя го отнесе обратно в Покривалото и го омота около ужасното, противно и инатливо зъбно колело, което просто си стоеше там и златисто злорадстваше, огряно от трепкащата светлина.
Нищо не помогна.
Тъй като не можа да се сети за друго по-подходящо място, което да смекчи обидата, Аури занесе одеялото чак до новия си съвършен салон в Колата. Постла го върху облегалката на дивана. Сгъна го и го сложи върху стола.
Накрая, в пристъп на отчаяние и без капка колебание, тя стисна зъби и разстла одеялото върху пищния червен килим в средата на стаята. Сетне го приглади внимателно с ръце, като внимаваше краищата му да не опират в каменния под. Одеялото почти идеално съвпадаше с килима. Тя за миг почувства надеждата да се пробужда в…
Но не. И това не помогна. Беше ясно. Беше й ясно още от самото начало. Нищо не можеше да поправи стореното.
Аури се намръщи, грабна неблагодарното одеяло, смачка го на топка и се заизкачва по безименните стъпала. Чувстваше се ненужна като парче похабена животинска кожа. Безполезна като лист хартия, изписан и от двете страни. Дори игривите закачки на новото каменно стълбище не успяха да я разведрят.
Тя се покатери по развалините, прескочи порутената стена и се озова в Тръмното. Заради трепкането на жълтеникавата светлина стаята изглеждаше някак различно. Отвсякъде дебнеха неодобрение и страх.