Музиката на тишината

През това време я бях изпратил на почти четиридесет читатели, които ми пратиха коментари по нея, за да ми помогнат да се справя с безкрайните си маниакални колебания. Голяма част от тях по един или друг начин ми казаха едно и също: „Не знам какво ще си помислят другите хора. Сигурно няма да им хареса. Но на мен много ми допадна“.

Изумително е колко много души казаха едно и също нещо. По дяволите, току-що си дадох сметка, че самият аз казах нещо подобно само преди няколко страници.

Истината е, че Аури не ми е безразлична. Пазя специално място в сърцето си за това странно, сладко, съсипано момиче. Любовта, която изпитвам към нея, далеч не е малка.

Мисля, че я обичам заради малките странни, сбъркани черти на характера, които и двамата имаме. И двамата сме наясно с тяхното съществуване. Аури знае, че не всичко в нея е истински правилно, и това я кара да се чувства много самотна.

Това чувство ми е познато.

Но тази прилика не е случайна. Все пак аз съм авторът. От мен се очаква да знам как се чувстват героите ми. Едва когато започнах да събирам мнения за историята, осъзнах колко много хора се чувстват по този начин. Един след друг хората ми споделяха, че искрено съчувстват на Аури. Че много добре я разбират.

Това беше напълно неочаквано за мен. И вече не мога да спра да мисля за всички тези хора, които се чувстват сбъркани и сами, а в същото време са заобиколени от други хора, които се чувстват по абсолютно същия начин.

И така. Ако сте прочели книгата и не ви е харесала — съжалявам. Вината е изцяло моя. Историята е странна. Може и да ви хареса повече, ако я прочетете още веднъж. (С повечето ми истории се случва точно така.) Но може и пак да не ви хареса.