Музиката на тишината
- Автор: Ротфусс Патрик
- Серия: Хрониките на Кралеубиеца #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-840-1
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Музиката на тишината». Краткое содержание книги:
Дълбоко под Университета има тъмно и загадъчно място. Малцина знаят за него, то е мрежа от древни коридори и изоставени помещения. Единственият му обитател е млада жена, която е устроила живота си в сърцето на това забравено място. „Музиката на тишината“ надниква в сладко-горчивите дни на Аури, проследява стъпките и мислите й. Едновременно изпълнена с радост и натрапчива, тази история е шанс да видиш света през нейния поглед. И да научиш неща, които само Аури знае. Съставена от тайни и мистерии, това е историята на странно момиче, което се опитва да живее в странен свят.
Аури поседя известно време в мрака. И преди се беше случвало така. Не и в последно време, но тя не беше забравила. И преди беше седяла така, празна като яйчена черупка. Когато в яростния мрак неговата песен за пръв път докосна празното й натежало сърце. Тогава, когато все още не й беше дал това чисто ново, сладостно и съвършено име. Като частичка от слънцето, която винаги беше до нея. Като къшей хляб. Като цвете в сърцето й.
Споменът за това й помогна да се изправи. Знаеше как да стигне до нощното си шкафче. В легенчето имаше прясна вода. Щеше да си измие лицето, ръцете и…
Но нямаше сапун. Беше свършил. А всички останали калъпи бяха на мястото си в Пекарната.
Тя отново седна на пода, близо до леглото си. Затвори очи. Така вцепенена, с оплетените си коси и самотното си сърце, тя едва не остана на мястото си.
Но той щеше да дойде. Щеше да бъде сладък и смел, и съсипан, и мил. Щеше да носи дарове и да бъде сръчен, и щеше да знае толкова малко за толкова много неща. Щеше да бъде на нож срещу света, но при все това…
Три дни. Щеше да дойде чак след три дни. И след цялото това време и лутане тя все още не беше успяла да намери подходящ подарък за него. Въпреки всичко, което знаеше за нещата, тя така и не беше усетила какво би трябвало да му поднесе.
Нямаше нито подходящ подарък, нито каквото и да било за споделяне. Не можеше повече така. Затова Аури събра сили и бавно се изправи на крака.
Три пътя водеха вън от Покривалото. Коридорът беше обвит в мрак. Портата беше обвита в мрак. Вратата беше обвита в мрак и затворена, пуста, незначителна.
Тогава самичка и без светлинка, която да й показва пътя, с бавни и внимателни стъпки Аури премина през коридора и пое по дългия и мъчителен път към Дървото.
Мина през Несветлото, като леко опипваше стените с ръце, за да намери правилния път. Заобиколи отдалеч, защото беше твърде опасно да преминава през Подскоците без никаква светлина. Стигна до Берилното, но по средата се спря и се обърна назад, защото се уплаши да не се озове пред Черната дузина. Мракът наоколо беше притихнал и студен като басейна под краката й. Точно днес нямаше сили да мисли и за това.
Оставаше единствено влажният и плесенясал път през Стъргалото. И не стига това, ами единствената пътечка през Мрачините беше ненужно тясна и задушена от паяжини. Оплитаха се в косата й, лепнеха и я вбесяваха.
Но в крайна сметка тя успя да стигне до Дървото. Посрещна я тихото ромолене на водата в кладенеца — и едва тогава си спомни, че е ужасно изгладняла. Взе кибритените клечки, които бяха останали на полиците, и запали спиртната си лампа. Ярката светлина заслепи очите й; дори когато привикнаха с игривото жълтеникаво пламъче, всичко останало в стаята все още изглеждаше странно и неспокойно.
Тя прибра останалите пет кибритени клечки в джоба си и отпи глътка вода от кладенчето. На странната трепкаща светлина полиците изглеждаха по-празни от всякога. Тя изплакна ръцете, лицето и краката си в леденостудената вода. Сетне седна на пода и малко по малко започна да си отхапва от ряпата. След нея изяде и последната останала смокиня. Мъничкото й лице беше угрижено. Въздухът беше наситен с миризмата на индийско орехче.
Обляна в трепкаща светлина и цялата покрита с лепкави паяжини, Аури се отправи към Пекарната. Днес по нищо не приличаше на пещ. Беше потисната и навъсена като обикновена изоставена фурна.
Тя мина покрай меките тръби и след още няколко завоя се озова пред малката тухлена ниша, така подходяща за сушенето на скъпоценния й сапун. Да изсъхва, но без да се нагрява. И…
Нямаше сапун. Сапунът й беше изчезнал.
Не. Сигурно й се привиждаше заради треперливата светлина на спиртната лампа. Така странна и жълтеникава. Хвърляше сенки навсякъде. Сякаш променяше Онова долу. Не можеше да й се има доверие. Това със сигурност беше някоя друга празна тухлена ниша.
Тя се обърна и като мина по същия път, по който беше дошла, се върна във Въгленчето. Сетне тръгна обратно, като внимателно отброяваше завоите. Наляво и надясно. Наляво и пак наляво, а сетне надясно.
Не. Това наистина беше Пекарната. Това наистина беше нейната ниша. Но в нея нямаше нищо. Нямаше го чувалчето от зебло. Нямаше ги безупречните калъпи съвършен летен сапун. Въпреки изгарящата жега Аури усети лед в корема си. Да не би в нейното Онова долу да има някой друг? Да не би някой да размества нещата? Да не би да разбърква всичко онова, което тя години наред бе подреждала с толкова усилия?