Дъщеря на съдбата [bg]

— Но как ще създадем съвършеното общество, ако първо не си го представим? — не се съгласяваше Тод, размахал все по-дебелата си тетрадка, с вмъкнати в нея планове на идеални градове — в тях жителите им отглеждаха заедно земеделски култури за изхранване, а децата растяха здрави и щастливи под грижите на общността, защото, щом частната собственост беше премахната, никой не можеше да има власт над децата.

— Трябва да сложим в ред плачевното си сегашно съществуване. Първо следва да привлечем работниците, безимотните и индианците, да раздадем земя на селяните и да отнемем властта на църквата. Налага се да променим Конституцията, мистър Тод. У нас гласуват само собствениците, с други думи управляват богатите. Сиромасите не се броят за нищо.

Първоначално Джейкъб Тод измисляше заплетени начини, за да подпомогне приятеля си, но скоро се принуди да се откаже, защото намеренията му оскърбяваха Хоакин. Възлагаше му разни поръчки, за да има повод да му даде пари, но Андиета изпълняваше задачите съвестно, а сетне решително отклоняваше каквото и да било заплащане. Когато Тод му предлагаше пура, чаша бренди или пък чадъра си в някоя дъждовна вечер, Андиета ги отблъскваше с ледено високомерие, необяснимо и дори обидно за приятеля му. Младежът никога не говореше за личния си живот или за миналото си, появяваше се за кратко, сякаш от нищото, прекарваше няколко часа в бунтарски разговори или разгорещени четения в книжарницата, а към края на вечерта се изпаряваше. Не разполагаше с никакви пари, за да се отбие с останалите в кръчмата, и не приемаше покани, за които не можеше да се отплати.

Една вечер Тод не се сдържа и го проследи из плетеницата от улички край пристанището, като се криеше в сянката на портите и на завоите на неугледните пресечки, според хората закривени нарочно, за да не се промъкне дяволът. Видя как Хоакин Андиета запретна панталони, свали си обущата, уви ги във вестник и грижливо ги сложи в куфарчето, а оттам извади селски галоши и ги нахлузи. В късния час наоколо се мяркаха само неколцина заблудени минувачи и бездомни котки, които ровеха из боклуците. С усещането, че е като крадец, Тод закрачи в мрака почти по петите на приятеля си. До слуха му достигаше как той диша учестено и постоянно трие ръце, за да се пребори с бръснещия леден вятър. Стъпките му го отведоха при скупчени край общ двор бордеи, до които се достигаше по една от характерните за града тесни улички. Вонята на урина и изпражнения го блъсна в носа — в тези квартали службите по чистотата с дългите си куки за отпушване на каналите минаваха рядко. Разбра защо Андиета предвидливо бе свалил единствените си обуща — не виждаше къде стъпва и нозете му потъваха в смрадлива каша. В безлунната нощ единствените светлинки се процеждаха изпод разнебитените капаци на прозорците, много от тях без стъкла, запушени с картон или дъски. През цепнатините се провиждаше вътрешността на жалките стаички, осветени от мъждиви свещи. Леката мъгла придаваше на картината недействителен вид. Различи как Хоакин Андиета драсна клечка кибрит, затуляйки я с тялото си от вятъра, извади ключ и на трепкащата светлина на пламъчето отвори една от вратите. „Ти ли си, синко?“ — съвсем ясно се чу женски глас, по-звучен и по-младежки от очакваното. Вратата бързо се захлопна. Тод дълго стоя в мрака, загледан в къщурката, с огромно желание да почука, продиктувано не от любопитство, а от прилив на замайваща топлота към приятеля му. „По дяволите, държа се като идиот“, промърмори той най-сетне. Обърна се и тръгна към клуб „Унион“ да пийне нещо и да прегледа вестниците, но още по пътя се отказа, безсилен да понесе контраста между нищетата, останала зад гърба му, и салоните с кожени мебели и кристални лампи. Прибра се в стаята си, изгарян от огъня на състраданието, много подобен на треската, от която едва не умря през първата седмица от престоя си в Чили.