Дъщеря на съдбата [bg]

— Трябва да си заминете оттук, мистър Тод, инак ще полудеете — се осмели да го посъветва веднъж Хоакин Андиета, след като му се притече на помощ на площада, тъкмо когато стражарите се готвеха да го отведат.

Точно тъй го свари да проповядва като смахнат насред улицата капитан Джон Съмърс, чиято шхуна бе хвърлила котва в пристанището преди седмици. Край нос Хорн ветроходът бе пострадал силно и се наложи дълго да го поправят. Джон Съмърс бе прекарал цял месец при Джереми и Роуз. Затова реши, щом се върне в Англия, да си потърси работа на някой от модерните параходи, тъй като не бе склонен да изтърпи още едно пленничество в семейния кафез. Обичаше близките си, но предпочиташе да са на разстояние от него. Дотогава бе отхвърлял мисълта да командва параход, защото не си представяше морето без очарованието на платната и ветровете — истинското доказателство за качествата на капитана, — но все пак трябваше да признае, че бъдещето бе в новите кораби, по-големи, по-сигурни и по-бързи. Когато забеляза, че косата му капе, естествено, хвърли вината върху заседналия живот. Досадата скоро започна да му тежи като желязна броня и той често бягаше вън от къщи и сновеше по пристанището като звяр в клетка. Разпознал капитана, Джейкъб Тод спусна ниско периферията на шапката си и се престори, че не го е видял, за да си спести горчивината на още една проява на незачитане, но Съмърс го спря и го поздрави с дружеско потупване по раменете.

— Хайде да пийнем нещо, приятелю! — И го задърпа към близкия бар.

Заведе го до едно от кътчетата на пристанището, познати на постоянните посетители с чистите си питиета, където освен това предлагаха едно-единствено блюдо с напълно заслужена слава — пържена змиорка с картофи и салата от суров лук. Тод, който по онова време често забравяше да яде и постоянно страдаше от безпаричие, подуши приказния аромат на риба и му се стори, че ще припадне. Вълна на благодарност и наслада навлажни очите му. От учтивост Джон Съмърс отклони поглед, докато той опразни чинията до последната троха.