Битката при Верил [bg]

— Не ме следвайте — предупреди той.

След което се втурна в мрака. Движенията му не бяха отмерени както обикновено. Стъпките му, обичайно безшумни, сега бяха придружени с гръмко хрущене. Бързо потънаха сред дърветата, докато накрая престанаха да се чуват. Последва дълга тишина. Бе прекъсната от страховит звук, напомнящ рева на звяр, примесен с оттенък на глас. Прозвуча отново, този път съпроводен от вик, който бегло напомняше човешки. Сетне пак настъпи тишина.

Когато хрущеливите стъпки отекнаха отново, бяха по-бавни и не толкова настойчиви. Лейн изникна от чернотата. В очите му все още имаше следи от гняв, но се беше овладял. Приближи се. Ръцете му бяха изцапани с нещо тъмно. То покриваше и устата, брадичката и гръдта му. Изплю нещо на земята.

— Къде е най-близкият форт? — запита асасинът, карайки Дийкън да започне да рови за картата.

— Какво направи? — нервно запита Миранда.

— Каквото трябваше да бъде направено — отвърна Лейн, прибирайки меча си.

— Най-близкият форт се намира на северозапад. Един от дванадесетте, отбелязани като „Последна резерва“. Изглежда зле охраняван — каза Дийкън.

Лейн хвърли един поглед към картата и бързо пое на път. Останалите трябваше да се втурнат подире му, за да не го изгубят от поглед.

— Какво го е прихванало? — надвика кънтящите копита Дийкън.

— Не зная! — отговори девойката, неуспешно опитвайки се да погледне плющящата хартия, без същевременно да блъсне коня си в някое дърво.

Тук и там Миранда зърваше някое име. Какво можеше да накара Лейн да промени посоката си така внезапно? Какво в тези имена можеше да го накара да промени решението си да отведе Айви на юг? Може би…

— Всички тези имена са тресорски — викна тя на Дийкън.

— Не разбирам какво общо има това — отвърна младежът.

— Бяхме се отправили към Тресор. Възнамерявахме да потърсим хора, на които Лейн се доверяваше — отговори Миранда.

— Да не намекваш… не, трябва да е това, но… толкова са много! — възкликна Дийкън. — Лейн не ми изглежда да е от типа с многобройни приятели.

— Не мисля, че са му приятели. По-скоро длъжници — каза момичето.

— Но това няма значение, нали? Щом те знаят за тях, значи и на юг няма да бъда в безопасност. Никъде няма да бъда в безопасност, не е ли така? — ентусиазирано заяви Айви.

Беше щастлива — жълтата аура отново я обгърна. По принцип подобно осъзнаване не би трябвало да предизвиква радостна реакция, но за нея означаваше нещо съвсем различно.

— Което означава, че няма къде да ме оставите! Трябва да остана с вас! — изпя мелодично звънливият глас на Айви.

— Не! — викна Етер.

Прие вихрената си форма и се стрелна до Лейн.

— Кажи им, че грешат. Кажи им, че просто си открил по-бърз път да я отведеш там! Кажи им, че си открил по-добро място, където да я оставиш! Кажи им! — настояваше тя.