Битката при Верил [bg]

Когато Миранда за пръв път бе стъпила на това място, бе изпълнена със страх. Самата гора криеше опасностите, от които се бе мъчила да избяга. Сега лесът беше спасител.

Айви изглеждаше развълнувана от новите околности. За нея това означаваше много нови неща, които да изпита. Обгръщаше я симфония от звуци и букет миризми, които оставаха неуловими за Миранда и Дийкън. За пръв път виждаше истинска гора. Изпълнена с енергия, тя обикаляше между двамата, на моменти тичайки заедно с Лейн. Малтропът не й обръщаше внимание. Бе прекалено отдаден на усърдното търсене на евентуални заплахи. Етер пък представляваше пълната противоположност. Когато младото създание се приближаваше, метаморфът приемаше човешки облик и го засипваше с обиди и заплахи, за да го прогони.

Определено изпитваше някаква привързаност към Лейн. Бе придобила склонност да го обсебва само за себе си. Дори бе започнала да остава сред пламъците само необходимия минимум, за да може да остава край него по времето, когато останалите спяха. Той се потапяше във воински сън, а тя се взираше в него с очи, които, въпреки огромните й усилия, все пак издаваха загатване за копнеж.

Късно във втория ден от пътуването сред леса Миранда започна да се чувства напрегната. Мястото й изглеждаше някак познато. Бе лудост да смята, че може да разпознае камъните и дърветата, но все пак изпитваше подобно впечатление. Скоро осъзна защо. Достигнаха до място, където в земята бяха забити четири меча, почти изцяло покрити със сняг. Върху три от тях бяха окачени шлемове, четвърти се бе търколил наблизо. Девойката бе нощувала тук някога. Бе последвала Мин, преди цяла вечност. Беше се случило по време на първия досег на Миранда с мистичното обучение. Дракончето бе избягало от кулата, където девойката получаваше уроци по бяла магия. Въпреки думите на наставника си, бе потърсила малкото създание, откривайки го почти мъртво сред снега. Беше успяла да спаси Мин, макар и на косъм.

Миранда потръпна. Това не остана незабелязано от Дийкън.

— Уолоф е недалеч — каза Миранда, надявайки се да отклони въпроса, който неминуемо щеше да последва.

— Уолоф… белият магьосник. Джентълменът, който те е въвел в магията — припомни си младежът.

— Не бих го нарекла джентълмен, но да, той е — отговори девойката.

Дийкън повдигна вежди:

— Ще ми се да не бързахме толкова. Би било интересно да се срещна с колега заклинател. Ако не друго, заслужава похвала за добрата основа, която ти е предал.

— Не е от типа хора, които посрещат посетители с отворени обятия.

— Мен ме устройва. Харесва ми да съм насаме със семейството си — рече Айви, довършвайки поредната скица, след което върна книгата на собственика й.

— Семейство? — ухилено запита Миранда.

— А ти как би го нарекла? — рече Айви. — Пътуваме заедно, помагаме си и всички сме Избрани, което означава, че имаме божествен произход. Това в известен смисъл ни прави роднини. Без Дийкън.