Засенчено слънце [bg]

- Лечител… - обади се търговецът и се закашля, обърнал лице нагоре. Дишаше с усилие, а цялото му лице бе в кръв. -Лечител, недей да… не обръщай внимание на тези господари.

- Той пусна раболепна усмивка към войниците. - Те просто ми дават малък урок. Аз престъпих закона. Прибирай се в Хетава

- всичко тук е наред.

- Това няма нищо общо със закона - заяви жената и Ванахомен се запита дали е слънчасала, или си е глупачка по рождение. Кисуатците твърдяха, че зачитат Закона на Хананджа, само че той бе идвал и друг път тайно в града през годините, говорил бе с търговци и наемни войници, които му бяха обяснили как стоят нещата в действителност. Побои. Грабителство. Изчезване на хора. Нищо прекалено очебийно - те не бяха явни лицемери, но напълно достатъчно за благоразумните граждани да разберат, че не бива да се пречкат в краката на окупаторите.

Може би именно заради това Ванахомен бе спрял, макар че трябваше да продължи по пътя си.

- Послушай съвета му - каза по-сговорчивият от кисуатците и стъпи отново върху гърба на търговеца. Той се сгърчи в очакване, но войникът засега се задоволи само с това. - Ние поддържаме реда, нали така? Осигуряваме мира и покоя. Ти не искаш ли покой? Върви си и благодари на Хананджа за това, че такива добри хора се грижат за безопасността на вашия град.

- И се ухили.

- Аз… - Известна представа за опасността изглежда бе успяла да проникне най-накрая до съзнанието на жената през стената на душевния потрес. Тя преглътна и зашари с очи наоколо. Ако търсеше помощ, такава нямаше откъде да дойде. Никой от зяпачите не срещна погледа и. Обаче… Докато преценяваше присъстващите, Ванахомен забеляза как някаква жена се наведе и прошепна нещо в ухото на сина си. Момчето хукна по една странична уличка, може би за да извика помощ. Но нямаше как такава да дойде навреме.

- Н-не мога да си тръгна - промълви жената. Преглътна и вирна брадичка, макар заекването и треперенето да не показваха куража, който се опитваше да демонстрира. - Аз съм Слуга… Пуснете този търговец с мен. Задръжте стоката му и парите му, ако желаете, но го пуснете.

Досада помрачи лицето на приказливия войник. Той се навъси и пристъпи към жената с вдигнат юмрук…

… Тя се сви, готова да поеме удара…

… Ванахомен се втурна към тях и едва по средата на улицата осъзна, че изобщо е тръгнал…

… Хората откъм другия и край нададоха вик, търговецът изкрещя „Недей!“ и…

… По-мълчаливият войник се огледа. Забелязал, че зяпачите са станали двайсетина или повече, хвана другаря си за ръката. Ванахомен бе достатъчно близо, за да чуе промърмореното на суа: „Недей. Твърде много народ има. Може да стигне да ушите на генерала.“

Това спря другия. Той изгледа кръвожадно момичето, но след миг колебание отпусна ръка. Наведе се и прошепна нещо в ухото и.