Засенчено слънце [bg]

- Добре дошла, непозната. Насам ли си се упътила?

Ханани се поклони, обърнала длани нагоре.

- Идвам от Хетава. Искам да говоря с близките на търговеца Бехенамин.

- Това е къщата му, да почива в Нейния покой вечно. - Сега момичето заразглежда Ханани с познатия сконфузен израз на лицето. - От Хетава, казваш?

- Да - отвърна Ханани.

Препаската беше - или поне трябваше да бъде - достатъчно ясен знак. Като допълнителен аргумент за убеждаване на по-недоверчивите, тя винаги носеше и огърлицата си от малки полирани червени халцедони, която и дадоха при влизането в пътя на Лечителите. Освен по нея и по препаската, както и благодарение на разнообразните слухове, които се носеха из града, повечето жители я разпознаваха и по лице - нямаше друга жена, допусната до един от четирите свещени Пътя за Служение на Богинята.

На тази слугиня и трябваше само миг, за да отгатне кого вижда пред себе си. Едва тогава гостенката добави:

- Аз съм Ханани, чирак от Пътя на Лечителите.

Слугинята най-накрая се сети как трябва да постъпи - сведе глава и каза:

- Заповядай вътре, Чирак-Лечител.

В преддверието бе значително по-хладно и уютно в сравнение със зноя на късния следобед отвън. Оттук се влизаше направо в скромен семеен атриум, където малки храсти и цветя обграждаха красива и доста голяма финикова палма. Под сянката на дървото бе струпано голямо гнездо от възглавници и одеала. В него се бе разположила масивна посивяла жена в кисуатска тъмновиолетова роба. Лицето и - Ханани забеляза това, когато слугинчето я заговори - бе подпухнало и набръчкано, а очите - зачервени от плач. Но погледът им следеше внимателно Ханани, докато слушаше прислужницата, и миг по-късно я повика с ръка.

Гостенката пристъпи в градината и се поклони над две ръце.

- Благодаря за честта, която ми оказваш с гостоприемството си.

Момичето бързешком нагласи още една възглавница. Жената кимна и проговори:

- Седни, моля, Чирак-Лечител, и бъди добре дошла. Казвам се Дане. В будния свят бях първа съпруга на Бехенамин.

Ханани седна, а слугинята изчезна по невидим знак на Дане.

- Дошла съм да помоля за прошка - заговори Ханани, след като прецени, че периодът на благопристойно мълчание е изтекъл. Вътрешно бе нащрек, макар да бе вече решила, че ще приеме всяка казана от жената дума и ще изтърпи всеки израз на гняв. - Мисля, че нося известна отговорност за смъртта на съпруга ти. Моят помощник бе този, който прие неговата Дан тогава.

Дане свъси вежди.

- Детето, което умря заедно с него ли?

- Да. Послушник, поел по пътя на Лечителите. Беше добре подготвен, а самата процедура бе рутинна, но… - Тя поклати глава; търсеше някакво смислено обяснение. Но такова нямаше. - Нещо се обърка. Вината е моя.