Засенчено слънце [bg]

- Прости ми - проговори тя след още няколко дълбоки вдишвания. - Знам, че трябваше да отида до Хетава, да помоля за покой. Но ми е някак… подобре, като оставя мъката у себе си.

- Разбирам - съгласи се Ханани, мислейки си за собствените си дълги нощи след смъртта на Даю. Част от всичко това изглежда успя да се прокрадне в гласа и, защото върху лицето на Дане се изписа печална усмивка.

- Кажи ми тогава какво искаш да научиш за моя Хена?

Ханани се замисли.

- Набожен човек ли беше?

Дане така и не пусна ръката и, макар да не стискаше вече толкова силно - милваше я несъзнателно, може би търсеше утеха в телесното, понеже неосезаемото и причиняваше такава болка.

- Не особено. Принасяше редовно месечната си дан, правеше дарения за Хамиан, но нищо повече. Макар че този път отиде в Хетава, за да се помоли.

- Защо точно този път?

- Сънища - отвърна Дане и попи очи с кърпа. - Имаше лоши сънища.

Кожата на Ханани настръхна, сякаш в атриума бе повял студен вятър, макар клоните на палмата да си оставаха все така неподвижни.

- Не разбирам - каза тя. - Всяко дете в Гуджааре знае как да се оправя с лошите сънища.

- И Хена опита, само че обичайните методи не помогнаха. Каза, че има нещо, което го чака. Дебне го като лъвица своята плячка. Затова отиде в Хетава - опасяваше се, че по някаква причина боговете му се сърдят.

„Нещо го очаква.“ Раздвижване в мрака. Спотаено зло.

- Имаше ли дарба за сънуване? - попита Ханани. Ръката и май трепна в дланта на Дане, но жената явно не забеляза.

Тя поклати глава и се усмихна на някакъв мил спомен.

- В Хетава го отхвърлили още на четвъртото му наводнение. Не му предложили дори обучението за миряни - лишен бил от какъвто и да било талант за сънуване.

- Само един път ли го е споходил лошият сън?

- Два пъти в две последователни нощи. През третата не заспа - страхът го държа буден. На сутринта го накарах да отиде до Хетава и той най-накрая се съгласи. - Дане въздъхна. - Ако трябва да съм искрена, не мислех, че е кой знае какъв проблем. Очаквах Лечителите да го освободят от кошмара, да му дарят един здрав сън и толкоз. Няколко дни преди това беше на погребение - на Канвер, благородник от шуна, с когото често бе имал работа. Понякога смъртта на приятел може да тласне всекиго към селенията на сенките… - Тя отново замълча, но Ханани прочете недоизказаното в очите и. Бехенамин бе умрял от този сън.

И това бе истината - Ханани го почувства с инстинктивна увереност, макар да не каза нищо на глас. Коя жена би искала да разбере, че някаква забелязана от нея дреболия, привидно съвсем незначителна и неразтревожила я дори малко, я е направила вдовица? Коя съпруга не би започнала да се самообвинява?

И още по-обезпокоително - какво означаваше доловеното от самата Ханани зловещо очакване в пространството между сънищата в онзи ден, когато явно и Бехенамин го бе усетил, преди да умре?