Скрутатор [bg]

Тиан отвори люка и с пълни гърди започна да диша чист въздух. За момента курсът на машината не я интересуваше. Не я интересуваха и подмятаните в кабината. Те стенеха и викаха, но поне бяха живи. Жената бе прекалено уморена, за да насочи поглед натам. Можеше единствено да остане вкопчена, присвила очи срещу нахлуващите през отвора вихри.

Скоро въздухът стана смразяващ и труден за дишане — бе се издигнала прекалено високо. Тиан размести лоста, размишлявайки накъде да поеме. А воят на механизма замлъкна за момент. При изравняването той угасна отново. Откъм трюма бликна дим. Занаятчията побърза да насочи машината към земята. Може би цялото това разтърсващо треперене бе нанесло някакви щети? Трябваше да се приземят веднага — ако конструктът откажеше на такава височина, падането щеше да ги размаже.

По време на спускането не възникнаха повече проблеми. Но близо до земята воят угасна за трети път. Остра миризма се разнесе откъм задната част на навигационния ствол — конструктът се сдоби с димна опашка. Може би механизмът бе прегорял заради влагането на прекалено много енергия.

От дясната страна се издигаше лагерът на човешката войска. Централата им бе разположена върху плосък хълм. От лявата, малко по-близо, Тиан различи седмоъгълното построение на аахимите. Край него лежаха хиляди неподвижни конструкти. Натам тя в никакъв случай нямаше да поеме.

Бял дим се издигаше откъм долното ниво. Весил извика нещо, което тя не можа да чуе сред долитащите писъци и викове.

— Тиан — извика отново Весил. — Избухна пожар! Приземявай се, където и да е!

По-добре човечеството да се сдобиеше с тайната на полета, отколкото аахимите. Занаятчията прекъсна притока на енергия и зави надясно. Воят утихна. Конструктът се блъсна в земята, подскочи като хвърлен над водата камък, отново подскочи и се плъзна по тревата, преди да се удари в една скала и да спре наклонен.

При сблъсъка Тиан си блъсна главата. Замаяна, тя остана вкопчена в навигационния ствол. Намиращите се долу трескаво се изкачваха по стълбата.

— Всички навън! — извика Весил.

Тиан рязко освободи амплимета, грабна го и се издърпа през люка, където се претърколи на земята. Долната част на конструкта сигурно бе нажежена до червено — горещината бе осезаема. Освен това тревата започна да дими, а сетне пламна.

Още двама души изникнаха през отвора, превити от кашлица. Те бяха от робите, Тиан не знаеше имената им. Последва ги Триор, все още вързана и със запушена уста, още двама роби, сетне Минис, влачещ пети човек. Ниш, чиито ръце бяха свободни, изпълзя последен. Той развърза Триор и се зае да извлича останалите от огъня. Пламъкът бързо се разпростираше сред тревата. Самият конструкт също започваше да се обгръща в пламъци. Къде ли беше Весил?

Стори ѝ се, че различава нечии очертания сред белия дим, бълващ през отвора на люка.

— Весил! — извика тя.

Тиан пролази обратно до конструкта и надникна вътре. Една от робините лежеше в безсъзнание пред люка, а зад нея Весил се опитваше да я изтласка.