Скрутатор [bg]

Весил не отговори.

Тиан се отпусна в креслото си:

— Как те заловиха лиринксите, Весил?

— Изгубихме незначителна битка близо до Госпорт, далеч на източното крайбрежие — рече той. — Сражавахме се за село, за което надали си чувала. Аз самият не си спомням името му. По пътя минахме през толкова много места, че в един момент престанахме да ги отличаваме.

Тя отново обърса чело.

— Дълго ли беше служил по това време?

— Само няколко месеца. Изпратиха ни на фронта само след едноседмично обучение. Казвам на фронта, макар че такъв нямаше. Лиринксите предпочитат да се сражават в малки групи или дори сами. Повечето от приятелите ми погинаха в нападения от засади и единоборства. Никой не знаеше къде. Никой не оцеля, за да запише Историите им. Проклета война!

Нещо изтрополя върху покрива на конструкта и със стържене отмина назад.

— Какво беше това? — каза Тиан.

— Нещо от сълзевината. Може би парче дърво, може би едра кост. — Весил гледаше право напред, сякаш погледът му можеше да разсече мрака.

— А с какво си се занимавал, преди да постъпиш в армията?

— Бях преводач, също като родителите си — тихо каза той. — Но това беше толкова отдавна, че ми е трудно да си го представя. Сякаш си мисля за друг човек.

След това двамата замълчаха, заслушани в жуженето на механизма, остъргването на някакви предмети, разтърсването на корпуса. Ако напредвахме бавно, помисли си Тиан, тези сблъсъци нямаше да се усещат.

Стана още по-горещо. Върху дрехите ѝ почти не бяха останали сухи петна, същото важеше и за одеянията на Весил. И двамата дишаха напрегнато. Изглежда не оставаше много въздух. А времето се влачеше.

— Ами ти, Тиан? Разкажи ми за себе си.

Тя бе също тъй сдържана:

— Няма много за разказване. Бях избрана за занаятчия. Имам талант да мисля картинно и…

Долу някой простена и започна да се мята. Весил бързо се спусна по стълбата.

— Не изглежда добре — провикна се той.

Тиан се извърна и погледна към трюма. Трима от седемте роби бяха заспали или изпаднали в безсъзнание. Останалите със затворени очи се бяха проснали на пода и дишаха тежко. Триор и Минис бяха в по-добро състояние, макар да изглеждаха отвратително. Ниш все така лежеше свит. Той бе изместил превръзката от очите си, но те бяха затворени.

— Там въздухът е отвратителен — каза Весил, връщайки се обратно горе. — Няма да изкарат още дълго.

Тя дръпна лоста в крайно положение. Машината започна да се тресе, гумената ивица се издължи. Всичко започна да вибрира, включително зъбите на Тиан. Метален вой оповести откъртването на една пластина, сетне втора.

— Това не ми хареса — рече тя.

— И в двата случая няма да има значение.

— Така е.

След малко тя попита:

— Колко бързо се движим сега?

Бе забравила, че е задавала този въпрос и преди.

— Няма как да зная, Тиан.

Говоренето изискваше прекалено много усилия. Тя уморено се отпусна в седалката. Очите ѝ се затваряха.