Скрутатор [bg]

— Стига да можем — промърмори Тиан.

След много разтърсване и тласъци машината пое на заден ход, върна се до раздвоението и пое по десния проход. След няколко минути напредване по него младата жена забеляза червеникаво сияние да долита от лявата страна на отминат кръстопът.

— Пътищата пред нас бързо се затварят — каза Весил. — Можеш ли да увеличиш скоростта?

Тиан ускори доколкото се осмеляваше и продължи по виещия се път. След него излязоха в прав и широк тунел, който позволи допълнителна скорост. Тук почти нямаше дим. Стените и таванът бяха изградени от жълтеникав пясъчник, сред който почти не личеше асфалт. След десет минути пътят рязко потъмняваше, за да продължи направо сред асфалта.

— Тук ли е работил Гилаелит? — Мястото никак не се харесваше на Тиан.

— Би трябвало да е някъде напред. Близо сме до ръба на Голямата сълзевина. Твърдият ръб. След няколко дължини той започва да се смекчава и следва левга течен асфалт.

— Как са построили тунел през него? И защо?

Весил се обърна към робите. Говореше на език, непознат за Тиан. Една от жените му отвърна на същия език.

— Използвали са приспособления, захранвани от финадри — обясни Весил, — за да изтеглят горещината и замразят асфалта. На втория ти въпрос не мога да отговоря. Мога да кажа само, че е било нещо с огромна важност за тях. Матриарх Гирил работеше тук всеки ден, а един матриарх не рискува живота си напразно.

Продължиха. На места бяха захвърлени предмети — гниещи, потъмнели парчета плат, малък дървен сандък. По-натам лежеше несъмнено човешко тяло.

Тиан затаи дъх. Нима това беше Гилаелит? Тя насочи машината към трупа, отвори люка и погледна надолу.

Тялото бе дребно, женско и пропито с чернота.

— Трупът има… изсъхнал вид — каза занаятчията. — Сякаш е умрял отдавна.

— С течение на времето много хора и животни са затъвали и са били издърпвани към дълбините. Виждал съм подобни тела. Асфалтът ги съхранява. Недей да тъжиш за нея, Тиан. Тя е била мъртва най-малко стотици години.

— Ще продължа, за всеки случай… — Тя отново насочи конструкта напред. — Ако не се лъжа, ти спомена, че тунелът им се е простирал дълбоко.

— Чух за нещо от порядъка на стотина дължини.

— Напреднали сме не повече от двадесет, а вече виждам края — отвърна Тиан. Жената леко се повдигна на ръце, за да вижда по-добре. Краят на прохода действително се намираше съвсем близо до тях: лъскава тъмна стена, сред която личаха отломки дърво и плат. — И той се движи! — Гъстата топла чернота се придвижваше като засмуквана от сламка. Тунелът бе рухнал. — Ако Гилаелит е бил тук, значи е мъртъв.