Червена мъгла [bg]

Това, в което не се съмнявам, е, че Джейми е неумолима. Ако Лола Дагет разполага с някаква важна информация, Джейми ще направи всичко възможно, за да се увери, че осъдената убийца няма да я отнесе в гроба си. Не ми хрумва друго обяснение за посещението на Джейми в женския затвор, но не мога да си обясня каква е моята роля и защо. Е, скоро ще откриеш, казвам си и отнасям един флакон „Адвил“ до касата, където не работи никой. След няколко часа ще научиш това, което искаш. Решавам да взема вода и се връщам до хладилната секция. Но вместо вода избирам чай с лед, връщам се до касата и чакам търпеливо.

Възрастен мъж с бяла престилка брои хапчета и изпълнява рецепти. Не виждам никой друг и продължавам да чакам. Отварям адвила, вземам три хапчета и ги гълтам с малко чай. Нетърпението ми нараства.

— Извинете — обаждам се на висок глас.

Аптекарят ме поглежда и вика към някого зад себе си:

— Роби, можеш ли да поемеш касата?

Никой не отговаря, той спира работата си и се приближава.

— Извинете. Май съм останал сам. Явно всички са навън по доставки, или пък е време за почивка. Кой знае? — усмихва се той и взема кредитната ми карта. — Това ли е всичко?

Дъждът е спрял, когато се връщам в буса и потеглям. Забелязвам, че черният мерцедес е изчезнал. Слънцето наднича иззад облаците, а мокрият асфалт блести на ярката светлина. Виждам стария град — ниски тухлени и каменни постройки, простиращи се чак до река Савана, а в далечината на фона на мрачното небе се очертава мостът „Талмидж Мемориал“, който щеше да ме отведе в Южна Каролина, ако пътувах натам. Представям си прекрасни места като Хилтън Хед, Чарлстън, апартамента на Бентън в Сий Пайнс с изглед към океана и старинната къща с пищна градина, която навремето бе моя.

Голяма част от миналото ми е в дълбокия Юг. Настроението ми е носталгично, когато стигам до сивата гранитна митница и общината със златист купол, после до хотел „Хаят Риджънси“ край реката, където са закотвени моторници и лодки. На отсрещния бряг се намира луксозният курорт „Уестин“, а по-надолу кранове, които приличат на гигантски богомолки, се издигат над доковете и складовете. Водата е неподвижна и зелена като стара стъклена бутилка.

Изскачам от буса и се извинявам на момчето, което паркира колите. То е облечено с бяло сако и черни бермуди и има карибски вид. Предупреждавам го за ненадеждното скапано возило и се чувствам задължена да го уведомя, че не бях резервирала точно него. Добавям, че бусът е склонен да излиза от пътя, а и спирачките му са ужасни. После грабвам сака и другите си вещи. Горещ вятър разлюлява короните на дъбовете, магнолиите и палмите. Колите шумолят по паветата като дъжда, който вече спря напълно. Небето се покрива със светлосини кръпки, слънцето залязва и се появяват сенки. Тук, където съм идвала безброй пъти, би трябвало да е желано място за почивка и наслада. Но аз не се чувствам в безопасност. Струва ми се, че нещо ме заплашва. Иска ми се Бентън да е тук. Иска ми се да го бях послушала и да не бях идвала. Трябва да намеря Джейми Бъргър колкото може по-бързо.