Опасни пътища [bg]

Цялата следваща сутрин бях нервен. Освен всичко останало продължавах да се безпокоя какво щеше да е отношението на Анна към Зепо след казаното от Мириам. Но когато той пристигна, тя се държеше нормално с него. Щом предложи обаче да ни заведе на обяд, тя ме погледна да види какъв ще бъде отговорът ми. Аз отклоних поканата.

— Двамата просто ще трябва да минете без мене — рекох, като се опитвах да я накарам да приеме. Анна се поколеба за миг, после се съгласи.

Наблюдавах ги, докато излизаха от галерията. Изглеждаха добре заедно. Когато минаха покрай витрината, Анна се смееше. Дори разказът на Мириам да я беше разтревожил, тя не го показваше. Продължих да гледам през витрината и след като бяха изчезнали, после се обърнах и плъзнах поглед из празната галерия. Трябваше да убия един час, преди да се върнат.

Обадих се да ми донесат сандвич. Докато чаках, се чудех какво ли щеше да й каже Зепо и се опитах да си представя какво щеше тя да му отвърне. Измислях различни сценарии, но всичките, които си представях ясно, завършваха с провал. Когато в съзнанието ми изплува как Анна плисва вино в лицето на Зепо и си тръгва, реших да спра. Погледнах часовника си. Бяха минали само десет минути. Сигурно едва сега бяха стигнали до ресторанта.

Сандвичът ми пристигна, но нямах апетит. Измъкнах апатично скаридите от него и тръгнах из галерията, като оправях рамки, подреждах списания. Можех да се обадя на разни хора, но липсата на интерес надделя над възможността да убия време. Не можех да се съсредоточа върху нищо друго освен над все по-бавното напредване на стрелките на часовника ми.

И неочаквано се оказа, че бяха останали само петнадесет минути. Минутите, които до този момент бяха пълзели, изведнъж като че ли запрепускаха и с всяка следваща започнах да ставам все по-нервен. Качих се в кабинета си, където имах таблетки против киселини, и докато дъвчех една, чух вратата долу да се отваря.

Погледнах часовника си. Беше подранила. Опитах се да не мисля какво би могло да означава това и се постарах да сляза по стълбите достатъчно бавно. Бях толкова убеден, че е Анна, та когато влязох в галерията и видях друг човек, се втрещих.

Новодошлата се обърна към мен.

— Здравейте — каза тя. Беше жената, смачкала колата ми с рейндж роувъра си.

— Съжалявам, попречих ли ви? — попита тя тревожно. Направих усилие и се усмихнах.

— Не, съвсем не. Съжалявам, просто… — Нищо не ми хрумна и оставих изречението недовършено. За щастие тя не беше от хората, които биха допуснали неловко мълчание.

— Бях наблизо, така че реших да се отбия да видя как сте. Надявам се, че нямате нищо против?

— Съвсем не — отвърнах, като най-сетне дойдох на себе си. — Малко ме изненадахте, това е. И то приятно — добавих, като този път се усмихнах по-естествено.