Тайната порта [bg]

— Е, тя веднага ще разбере.

— В това можеш да бъдеш сигурна — кимна рязко Айше. — Сигурно самата тя наблюдава всичко.

Кая издаде някакъв нечленоразделен звук.

— Говоря ти съвсем сериозно. В този дворец не става нищо, което тя да не знае.

— Това е ясно, но никой всъщност не гледа! — отбеляза Кая и хвърли крадешком поглед към приятелката си. — Те… вписват всичко в книга. Това го знам — допълни. — Евнухът Хасан ага ми я показа — кратка пауза. — А мен все още не са ме вписали там.

В продължение на известно време двете останаха така, безмълвни, засрамени една от друга. В двора, който стариците доскоро метяха, слънцето започна да се мести. Откъм женския хамам, който беше в единия край на двора, се понесоха гласове на слуги и плясък на вода върху камък. Същото почти празнично чувство бе заразило дори тази част на харема, самата му сърцевина. Непривикнала на подобно дълго бдение, Кая започна да пристъпва от крак на крак в меките си ярешки ботушки.

— Колко още ще чакаме? Гърбът ми ме заболя.

— Търпение, гъсчице…

— Вече го каза…

— И не се люлей, за бога! Тя мрази това! Не можеш ли да стоиш мирно?

Пак тишина.

— Липсваш ми, Анета.

— И ти на мен, Силия.

Малка струйка вода излезе изпод вратата на хамама и потече върху горещите плочи на двора.

— Не плачи, гъсчице!

— Кой, аз ли? Аз никога не плача.

— Носът ти ще стане червен.

— И той каза това, помниш ли? В деня, в който ни продадоха.

— Да, спомням си.

И как нямаше да си спомня?! Силия се върна отново към онзи ден, когато двете бяха прекрачили за първи път прага на Къщата на щастието. След корабокрушението (колко време беше минало оттогава? Може би две лета, доколкото можеше да прецени) бе последвало дълго пътуване, а после още по-дълъг престой при собственичката на роби в Константинопол, а след това, един ден преди няколко месеца, без никакво предупреждение, бе пристигнала малка носилка с евнуси и двете бяха вкарани вътре и доведени тук, в двореца. Казаха им, че ги била купила някаква важна дама като подарък за майката на султана. И вече не били Силия и Анета, а Кая и Айше. Но като изключим това, никой не бе благоволил да им каже какво им предстои.

Силия никога нямаше да забрави люлеенето на носилката, докато минаваха през града, и как й беше прилошало от него, и как после бяха минали през дървена врата с огромни гвоздеи — врата, която беше много по-голяма и скръбна от всичко, което беше виждала през живота си. Вътре беше толкова тъмно, че първоначално не виждаше нищо. Спомни си и ужаса, който я заля, когато евнусите ги бяха извели от носилката и как тя самата изплака: „Пол, о, Пол!“, когато огромната врата се затръшна зад тях.

Внезапно изпърхване на крила стресна двете момичета — два гълъба бяха кацнали на наклонения покрив над главите им.