В долината на смъртта

И това стана точно навреме. Не мина много и той долови високото, звучно крякане на една волска жаба. Обученото ухо на Олд Файерхенд веднага разпозна, че звукът идва от човешко гърло. Любопитен какво ще отвърне Нютън, той погледна нагоре. С глас онзи не биваше да дава отговор, понеже лесно би могъл да привлече нечие внимание.

Правилно бе предположил Олд Файерхенд. Квакането прозвуча за втори път и в отговор горе на прозореца лумна едно светкавично пламъче, като че бе запалено малко количество барут.

С това Нютън бе показал къде се намира.

След броени секунди приближи крадешком някаква тъмна фигура и се вмъкна точно под прозореца в шубрака, за да има укритие.

Мъжът застана така, че Олд Файерхенд почти можеше да го улови за крака.

— Пет! — изшептя онзи.

— Кой е? — попита Нютън.

— Джак лично. Как стоят нещата?

— Добре и недобре, както ги възприеме човек.

— В какъв смисъл?

— Добре — понеже няма защо да се опасяваме от индианци, и недобре — понеже са пристигнали бели ловци.

— Колко на брой?

— Шестима с две жени.

— Познати имена?

— Да, Сам Хокинс с неговите приятели.

— Отлично! Дяволски ми е приятно! Тук мога най-сетне да си разчистя сметките с обесника!… Кой още?

— Един непознат, когото аз обаче от по-рано познавам. После другите четирима, за които надали ще ти дойде на акъла: немският лесничей Роте със сина, жена си и балдъзата.

— ’s death! Възможно ли е?

— Сам Хокинс ги е срещнал и ги е взел със себе си насам. Защо, не знам.

— Зад тая работа сигурно се крие някаква шмекерия срещу нас.

— Може би не. Иначе щях да я забележа. Всички те са нищо неподозиращи.

— Да се надяваме. Кой още е тук?

— Гълъбицата, баща й и една дърта индианка като вратарка.

— Много хубаво. Способни сте да се справим с тях. Добре че пратих теб! Ако беше дошъл някой друг, тия проклети горски и лесничей щяха да го разпознаят и заловят. Можеш ли да отвориш портата?

— Не. Ще обърне внимание. По-добре да се покатерите и вмъкнете през моя прозорец. Когато сте вече в стаята ми, аз ще отида при онези типове и ще застана така, че да не могат да грабнат пушките си.

— Съгласен. Вече се радвам на дребосъка Сам и двамата сухари. Те са тези, които искаха навремето да ни замъкнат до въжето… И кога да се започне патакламата?

— Ти кога мислиш?

— Само не прекалено късно. Иначе тристата марикопи, заради които те прати Уолкър, биха могли да ни изпреварят. Те искат да нападнат Гълъбицата на вековната гора и да я отведат на кола на мъченията, като задигнат струпаните тук съкровища на команчите и апачите. Ако се разбързат могат още утре по пладне да са тук. Дотогава ние трябва да сме си свършили цялата работа. Не се ли заговори за намиращите се тук съкровища?

— Нито думица.