Махалото на Фуко
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Махалото на Фуко». Краткое содержание книги:
Умберто Еко е италиански културолог, семиотик и философ, автор и на романите „Името на розата“, „Островът от предишния ден“, „Баудолино“ и „Тайнственият прамък на кралица Лоана“.
Естествено, първата жена в моя живот не е била моя, както не е била ничия, по определение. Влюбил съм се веднага в единствената жена, способна да прави всичко без мен.
След това Мерилена (Мери Лена?). Да се опише лирично залезът. Златни коси, небесносиня панделка, аз, вирнал нос пред пейката, а тя върви, пазейки равновесие, по ръба на облегалката с разперени ръце, за да балансира люлеенето на тялото (о, спомен за чудесните екстрасистоли в гърдите ми!), полата, която леко се разперва около розовите й бедра. Висока, недостижима.
Скица: същата вечер мама, която пудри с талк розовото дупенце на сестричката ми, аз, който питам кога най-сетне ще й порасне пишето, мама, която ми открива, че на момичетата пишета не им растат, а си остават така. Изведнъж виждам Мери Лена и бялото на гащичките й, което съм зърнал под светлосинята поличка, и разбирам, че е руса и различна, и недостъпна, защото е различна. Не са възможни никакви отношения, тя принадлежи към друга раса.
Третата жена, бързо погълната от пропастта, в която изчезва. Току-що е издъхнала в съня си, бледа Офелия, сред цветята на своя девственически ковчег, но докато свещеникът изрича заупокойната молитва, изведнъж тя се надига от катафалката, гневна, бяла, отмъстителна, с насочен пръст и глух глас: „Отче, не се молете за мен. Тази нощ, преди да заспя, в главата ми се роди нечестива мисъл, единствената в живота ми, и сега съм осъдена.“ Да намеря книгата за първото причастие. Имаше ли илюстрация, или съм си измислил всичко?
Разбира се, че е умряла, мислейки за мен, нечистата мисъл съм бил аз, който желаех Мери Лена, недостижима, защото беше от друго естество и с друга участ. Виновен съм за нейния грях, виновен съм за прегрешенията на всички, които грешат, нищо, че не съм притежавал трите жени: това е наказанието, задето съм ги пожелавал.
Губя първата, защото е в рая, втората, защото завижда в чистилището за удоволствието, което никога няма да изпита, и третата, защото е в ада. От теологична гледна точка — съвършено. Готово.
Но остана историята с Чечилия, а Чечилия е на земята. Мислех за нея, преди да заспя, изкачвах се по хълма, за да ида да взема мляко от мандрата, и докато партизаните стреляха от отсрещния хълм по врага, аз се виждах как й се притичвам на помощ, освобождавайки я от отряд въоръжени фашисти, които я преследваха с автомати в ръце… По-руса от Мери Лена, по-вълнуваща от момичето в ковчега, по-чиста и по-свята от Девата. Чечилия, жива и достижима, много малко ми трябваше, за да я заговоря, бях сигурен, че е способна да обича човек като мен, нещо повече, тя обичаше един като мен, казваше се Папи, беше с безцветни коси, стърчащи от дребно черепче, с една година по-голям от мен и имаше саксофон. А аз нямах дори тромпет. Никога не ги бях виждал заедно, но всички в черква си шепнеха, като се побутваха с лакът и се хилеха, че правели любов. Сигурен бях, че лъжат, тези селянчета, похотливи като козли. Искаха да ме убедят, че тя (тя, Мерилена Чечилия, Царица на Небето) е толкова достъпна, че всеки я е притежавал. Във всички случаи, всъщност четвърти случай поред, аз съм вън от играта.
Може ли да се напише роман от подобна история? Навярно трябва да напиша роман за жените, които избягвам, защото съм могъл да ги притежавам. Или бих могъл. Да ги притежавам. Всъщност все едно.
Изобщо, когато не знаеш какво искаш да напишеш, по-добре да редактираш книги по философия.