(Станислав Йежи Лец, „Невчесани мисли“, Краков, „Видавництво литерацке“, 1977)
Да влезеш в университета две години след шестдесет и осма е все едно да си приет в Академията „Сен-Сир“ през деветдесет и трета62. Човек има чувството, че е сгрешил годината на раждането си. От друга страна, Якопо Белбо, който беше поне с петнадесет години по-възрастен от мен, ме убеди по-късно, че това усещане изпитват всички поколения. Човек се ражда винаги под грешна звезда и ако иска да съществува по достоен начин на света, трябва всеки ден да поправя хороскопа си.
Мисля, че ставаме това, което нашият баща ни е учил в далечните времена, когато не се е грижел за възпитанието ни. Формираме се от отпадъците на мъдростта. Бях на десет години и исках родителите ми да ме абонират за един седмичник, който публикуваше шедьоврите на литературата в комикси. Не от стиснатост, а по-скоро от недоверие към комиксите баща ми се опита да се измъкне. „Целта на това списание, заявих аз, цитирайки мотото на поредицата, защото бях хитро и съобразително дете, е всъщност да възпитава по приятен начин.“ Баща ми, без да вдига поглед от своя вестник, каза: „Целта на твоето списание е като целта на всички вестници — да се продава колкото може повече.“
От този ден станах недоверчив.
Тоест съжалих, че съм бил доверчив. Че съм се оставял да бъда впримчен от страст към разума. Такава е доверчивостта.
Не че недоверчивият не трябва да вярва в нищо. Той вярва, но не на всичко. Когато веднъж е повярвал в нещо, следващия път вярва само ако по някакъв начин второто произлиза от първото. Действува късогледо, методично, не се впуска към далечни хоризонти. Да вярваш в две неща, които не са заедно, при това с мисълта, че някъде съществува и трето, тайно, което обединява първите две, ето това е доверчивостта.
Недоверчивостта не изключва любопитството, напротив, то помага. Не вярвах на веригите от идеи, но ми допадаше тяхната полифоничност. Достатъчно е да не вярваш в две идеи, и те, и двете фалшиви, могат да се сблъскат, създавайки един приятен интервал или един diabolus in musica63. Не уважавах идеите, за които другите залагаха живота си, но две-три идеи, които не уважавах, можеха да образуват мелодия. Или ритъм, а още по-добре джаз.
По-късно Лия щеше да ми каже:
— Ти винаги се движиш по повърхностите. Ако понякога изглеждаш дълбок, то е защото си напластил много от тях и създаваш впечатлението за нещо солидно, но ако беше наистина солидно тяло, не би могъл да стоиш на краката си.
— Значи мислиш, че съм повърхностен?
— Не, отговори ми тя, — това, което другите наричат „задълбоченост“, е само тесеракт, четириизмерен куб. Влизаш от едната страна, излизаш от другата и се озоваваш в един свят, който е несъвместим с твоя.
(Лия, не зная дали ще те видя отново, сега, когато Те са влезли от погрешната страна и са нахлули в твоя свят, и то по моя вина: излъгах ги, че там има пропасти, понеже Те, от слабост, искаха така.)
Какво наистина съм мислел преди петнадесет години? Съзнавайки, че не вярвам, се усещах виновен пред останалите, които вярваха. Тъй като разбрах, че са прави, реших да вярвам, както се взима аспирин. Вреда няма, а ставаш по-добър.
вернуться
62
… да си приет в Академията „Сен-Сир“ през деветдесет и трета, тоест да постъпиш в прочутата Военна академия четири години след Френската революция.
вернуться
63
Diabolus in musica (лат.) — дяволът в музиката, трудно за изпълнение място.
