Махалото на Фуко

Между единадесет вечерта и два през нощта там се отбиваха издателски работници, архитекти, журналисти по произшествията, мечтаещи за „големия удар“, художници от Академията, някои писатели от средна ръка и студенти като мен.

В кръчмата беше задължителен един минимален процент алкохолна възбуда и старият Пилад, запазвайки бутилките с бяло за ватманите и по-аристократичните клиенти, беше заменил лимонадата и мартинито с шампанско за интелектуалците демократи и с „Джони Уокър“ за революционерите. Бих могъл да напиша политическата история на тези години, като регистрирам етапите и начините, по които постепенно се премина от червения етикет към дванадесетгодишния „Балантайн“ и после към малцовото уиски.

Въпреки нахлуването на новата публика Пилад беше запазил стария билярд, на който художници и ватмани разиграваха бутилки, но беше поставил и един флипер.

Изкарвах съвсем малко точки на флипера и в началото си мислех, че съм разсеян или че не съм достатъчно сръчен. Години по-късно разбрах каква е работата, когато гледах как играе Лоренца Пелегрини. Не я бях забелязал дотогава, но една вечер проследих погледа на Белбо и я взех на прицел.

Белбо сядаше по особен начин в бара, сякаш бе минал случайно оттам (а го посещаваше най-малко от десет години). Често се намесваше в разговорите, на тезгяха или на някоя маса, но почти винаги за да вметне някоя реплика, която охладяваше ентусиазма за каквото и да ставаше дума. Той охладяваше ентусиазма и с друг похват, с въпрос. Някой разказва някаква случка, завладявайки напълно компанията, а Белбо го гледа със своите мътни, винаги някак разсеяни очи, държейки чашата на височината на коляното си, сякаш отдавна е забравил, че пие, и изведнъж запитва: „Ама наистина ли?“ или „Вие сериозно ли говорите?“. Не зная какво ставаше, но в този миг всички, включително разказвачът, започваха да се съмняват в разказа. Навярно неговият пиемонтски акцент превръщаше твърденията му във въпроси, а въпросите му, в насмешки. Пиемонтски беше и начинът на Белбо да говори, без да гледа твърде често в очите събеседника си, но не като човек, който избягва погледа. Погледът на Белбо не се оттегляше от диалога. Само леко се изместваше и се спираше върху една неопределена точка в пространството, където се събираха две успоредни прави, на които ти до този момент не си обърнал внимание, и от това се чувствуваш, сякаш дотогава си гледал глупаво в единствената несъществена посока.