Санаториумът на д-р Господов
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Санаториумът на д-р Господов». Краткое содержание книги:
Философа остана замислен. В другия ъгъл Гърбавия, вече прежалил предимството си, се кискаше на Акрабовите истории.
Очевидно Доктора бе казал всичко, което искаше да каже, защото се облегна назад и затвори очи.
В коридора се чу шум. После при тях влезе Педро. Всички се обърнаха към него.
— Много бърже бе, майсторе! — извика Акрабов.
Педро се спря, погледна ги с недоумение, като че се чудеше кои са те и какво търсят тук, и излезе на терасата.
— И това ми било любовник! Мокра кокошка! Изгони ли те? — викаше подир него Акрабов.
Педро се отдалечи на другия край на терасата. Облегна се на перилата умислен. Нещо се беше случило.
Гърбавия се показа любопитно на вратата и угодно попита:
— Биваше ли си я? Какво ще кажеш…
Педро се обърна светкавично, лицето му пламна.
— Млъкни, гад! — извика като луд той.
Беше влязъл в седма стая с очевидното намерение на мъж, който отива при жена. Историята с жребия го ядоса, чащото противоречеше на неговото разбиране за справедливост. И той се наложи, както винаги се беше налагал. Имаше такива моменти в живота му когато безумно се спущаше нанякъде и беше в състояние да направи страхотии. Когато заатвори вратата и превъртя ключа отвътре, Педро още трепереше. После се обърна и тръгна към нея. Тя лежеше в неизменната си поза, може би още по-бледа, а нему се видя и още по-красива. Седна на леглото й. Тя не почувствува раздвижването на пружините. Той впери очи в бялата изпъната шия, бавно се наведе над нея, целуна я съвсем леко и веднага се дръпна, за да види дали се е събудила. Големите й мигли дори не бяха трепнали. Той се загледа в устните й, може би отново искаше да я целуне, но като че тишината го смущаваше и постави ръка на челото й.
— И аз имам температура, но твоята е по-висока! — каза той на глас. Надяваше се, че ще я събуди.
От ръката му или от друго тя обърна главата си на другата страна. Той зачака. Тя като че се унесе още по-непробудно. Тогава започна да я вика. Казваше всички женски имена, които му идваха на ум, произнасяше ги ясно, близо до ухото, и едновременно галеше косите й. По някое време тя въздъхна гласно — изглежда се събуждаше, — Педро видя раздвижването на лицето й, усмивката й стана още по-широка и светла.
Той се загледа в нея с очакване. Какво беше изумлението му, когато чу собственото си име.
— Петре… — каза тя тихо, с много въздух… — Петре…
Така преди години му казваха всички, а после заради майка му го нарекоха Педро.
Тя раздвижи глава и като че възглавницата я убиваше, дишането й зачести, по цялото й тяло премина движение, краката й отведнъж се свиха. Очевидно сънуваше или бълнуваше…
Той стоеше настръхнал и не знаеше какво да прави. Лицето й се успокои и тя задъхано каза:
— … чаках те… знаех, знаех…
— Какво си знаела? — попита Педро.
— … знаех… — повтаряше тя и отново широката усмивка заля лицето й. Ала отведнъж ръцете й отхвърлиха завивките, та разпери насреща му пръсти и извика хрипливо, както се вика насън:
— Петре! Картечницата! Бягай… бя… — И пак отпусна глава.
Той недоумяваше. Каква картечница? Защо да бяга?
— А пък аз мислех, че говориш за мене! — каза й той все с надеждата, че ще се събуди.
Тя се обърна на другата страна, сънят я унесе още по-дълбоко.
— Каква картечница? — попита той още веднъж.
При обръщането си тя беше отхвърлила одеялото. Педро видя, че кракът й е бинтован, повдигна малко пижамата, бинтът продължаваше нагоре по тялото.
— Картечницата! — Той се изправи.
Изглежда, че разликата между двата момента, този на влизането му и сегашния, беше твърде голяма, той се смути и като се страхуваше, че тя наистина може да се събуди и да го види в това идиотско положение, бързо се измъкна навън.
— Жена! — каза той гласно на терасата и поклати глава: — Дишай дълбоко!